Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 92

— Кой ще им даде това екологично съзнание?

— Хората от бъдещето. Не е задължително всички едновременно да се върнат в миналото. Неколцина могат да останат тук известно време. Всъщност те предложиха да оставят група специалисти, за да ни предадат онова, което е било научено — не, по-правилно е, което ще бъде научено — през следващите петстотин години. Смятам, че трябва да приемем предложението им.

— Аз също — каза Уилямс. — Част от онова, което ни предадат, може да наруши икономическото и общественото равновесие, но като цяло ще е от огромна полза за нас. Само за двайсет или дори още по-малко години ще можем да скочим с пет века напред, без да допускаме грешките на нашите потомци по стария път във времето.

— Не зная — рече Дъглас. — Има прекалено много фактори. Трябва да си помисля.

— Забравяме нещо — каза Сандбърг. — Можем да вземем решение и да планираме действията си, разбира се. И се налага да го направим бързо. След месец вече трябва да сме се захванали на работа и да правим всичко възможно за излизане от кризата, иначе времето ни ще започне да изтича. Но въпросът, който искам да повдигна, е, че това решение, това планиране може с нищо да не ни помогне, ако не успеем да унищожим или поне да овладеем чудовищата.

45.

Може би именно хлапетата по улиците бяха прави, каза си Уилямс. Имаше някакво обосновано очарование в това да започнат наново, на чисто. Единственият проблем беше, че дори да започнеше наново, човешката раса пак можеше да повтори много от предишните си грешки. Макар че като се върнеха в миналото, щеше да им отнеме известно време да ги допуснат и все още щеше да има възможност да ги поправят преди да са станали прекалено големи и прекалено дълбоки.

Алис Гейл му бе разказала за пустошта на мястото на някогашния Бял дом, а по време на пътуването от Форт Майър доктор Озбърн беше изразил съмненията си, че може да се попречи на тенденцията, превърнала парка на Белия дом в пустош. „Вече е прекалено късно — бе казал той. — Вие сте свръхобременени. Загубили сте равновесие.“

Навярно наистина беше прекалено късно, призна пред самия себе си Уилсън — огромната бюрокрация продължаваше да се разраства, големият бизнес затлъстяваше и ставаше все по-арогантен, данъците постоянно растяха и никога не намаляваха, бедните обедняваха още повече и ставаха все по-многобройни, въпреки най-добрите намерения на социално насоченото общество пропастта между богатите и бедните, между правителството и народа растеше от година на година. Как би могло да не се стигне до това, зачуди се той. Като се имаше предвид в какъв свят живееха, как по-добре биха могли да се подредят обстоятелствата?

Уилсън поклати глава. Нямаше представа. Навярно имаше хора, които можеха да се върнат в миналото, да анализират политическото, икономическото и общественото развитие, да открият къде са допуснати грешки, да поставят пръст върху определени действия в определена, година и да кажат: ето тук допуснахме грешка. Но това щяха да са теоретици, работещи на основата на много теории, които не биха издържали проверката на действителността.