Читать «Вярата на прокудения» онлайн - страница 4

Внимателно повдигна дясната си ръка и прокара пръсти по плувналото си в пот чело — пот, бликнала при внезапно предизвиканата болка. Ставата на дясното й рамо също я болеше, но поне можеше да се движи сравнително добре. Това й донесе известно удовлетворение. Опипа подпухналите си очи и в същия миг разбра защо изпитва такава болка, когато погледне към вратата. Пръстите й предпазливо обходиха непознатия релеф на отекла плът. Въображението й я оцвети в ужасяващо моравосиньо. Щом пръстите й стигнаха до прорезите по бузата, сякаш горещи въглени се впиха в оголените нерви.

Не й бе нужно огледало, за да разбере, че представлява ужасна гледка. Разбираше го и по израза в очите на Ричард. Толкова й се искаше да изглежда добре — ако не за друго, поне за да облекчи онзи негов измъчен поглед. Сякаш прочел мислите й, той я успокояваше: „Добре съм. Престани да се тревожиш за мен и мисли за себе си, за възстановяването си.“ С примесен с горчивина сладък копнеж Калан се виждаше легнала до Ричард, двамата останали без дъх, телата им преплетени в блажена отмала, кожата му гореща върху нейната, огромните му ръце отпуснати върху корема й. Беше ужасно болезнено да мечтае да го вземе в прегръдките си, ала да не може. Каза си, че е само въпрос на време, само трябва да се оправи. Бяха заедно и единствено това имаше значение. Самото му присъствие бе лекарство.

Зад одеялото дочу строго премерения му глас, произнасяше отчетливо всяка дума, сякаш му струваше състояние.

— Трябва ни само малко време …

Мъжете говореха разпалено и настойчиво, един през друг.

— Не го правим, защото искаме. Ти знаеш, Ричард, познаваш ни … Ами ако това ни докара беля? … Чухме за боевете. Нали сам каза, че е от Средната земя. Не можем да позволим … Няма …

Калан напрегна слух да чуе звъна на меча му. Ричард бе почти безкрайно търпелив, но не бе способен да прави компромиси. Кара, личната му охрана и тяхната приятелка, без съмнение също бе навън. Тя не бе нито търпелива, нито способна на компромиси.

Вместо да извади меча си, Ричард каза:

— Не моля никого за нищо. Единственото, което искам, е да бъда оставен на мира на някое самотно място, където да мога да се грижа за нея. Щеше ми се да съм по—близо до Града на елените, в случай че тя се нуждае от нещо. — Той спря за малко. — Моля ви … само докато се позакрепи.

Калан бе готова да му изкрещи: „Не! Да не си посмял да им се молиш, Ричард! Нямат право да те принуждават да им се молиш! Нямат право! Те дори не могат да разберат жертвата ти.“ Единственото, което можа да направи, бе едва—едва да прошепне името му.

— Не ни подлагай на изпитания … Ако трябва, на клада ще те качим! Не можеш да се справиш с всички ни — правото е на наша страна.

Мъжете сипеха гръмки фрази и ругаеха. Беше убедена, че този път със сигурност ще чуе звъна на меча му. Вместо това Ричард със спокоен глас произнесе думи, които Калан не бе сигурна, че разбира. Настъпи ужасяваща тишина.