Читать «Принцът Жерико» онлайн - страница 91

Тя отново запротестира:

— Не ви позволявам. В продължение на седмици не се ли отнасяхте с мен като чужденец?

— Чужденец, който ви обичаше — каза той с непредвидена възбуда, променила самия тон на разговора. — От деня, когато в Неапол вие се украсявахте с венец цветя, не виждам друга освен вас. Даже в нощта, преживявана в продължение на месеци от мен, с ум, обхванат от непроницаем мрак, само вашият образ остана непокътнат. Това видение на младост и на красота беше единственият ми водач. Възможно е по-късно да съм ви се сторил безразличен или враждебен, но в изтощителните ми усилия за търсене на истината мислех само за вас и се надявах само на вас. От градината в Неапол до вила „Мирадор“, и после от долината на Сегеста до настоящата минутка в себе си не откривам друго, освен любов — най-дълбока и светла любов. А сега вие, Натали, когато ви се разкрих такъв, какъвто съм бил, ще ми говорите ли за вашите тайни чувства?

— Аз ли?

— Да. Ние сме двама един срещу друг. Няма ли да бъдете искрена на свой ред, и ако трябва да се разделим, не е ли необходимо да чуя същите думи, които вие чухте?

С мощната си ръка той хвана двете китки на младото момиче и произнесе със сдържан плам:

— Спомнете си „Мирадор“… Колко бяхте развълнувана! Веднага у вас се предаде това екзалтиращо нещо, съдържащо се у мен. Щяхте ли да действате така, както го сторихте, ако не бяхте увлечена от същата чудна страст? Не бяхме ли повече от приятели, когато слушахме заедно шума от лодките и се надвесвахме над бездната? И чувствата, които изпитвахме близо един до друг при биенето на камбаната, при горящия над морето огън и при отдалечаващия се звън на китарата, не бяха ли най-бурните в целия ваш живот? Спомнете си, Натали… Бяхте ли безразлична през тази нощ, когато последвахте мен — чужденеца, и се качихте на лодката ми без да ме познавате?

— Мълчете! Мълчете! — промълви Натали, развълнувана от споменаването на тези часове. — Мълчете! Не допускам…

Тя правеше невъзможното да се освободи. Беше изчервена от срам и възмущение.

— Ще ме изслушате до края — нареди Елен Рок… — т.е. до признанието.

— Признание за какво? — извика отчаяна Натали. — За моето подчинение? Да, може би. Признание за вашата сила, която е по-голяма от моята… за волята ви, която ме смазва… Ето, вижте китките ми, които измъчвате. Ах, винаги е било така. Още от началото трябва да се подчинявам. Ако се измъкна, вие тичате след мен, сякаш съм ваша плячка. Е добре, не искам повече да се подчинявам, не искам! Не искам!

Той се усмихна.

— Това не е подчинение.

— Напротив — потвърди тя, — подчинявам се като робиня, както го сторих на кораба, който превзехте на абордаж. Събитията ме освободиха и няма да падна повече в плен.

— В такъв случай какво търсите из тези руини? — каза той. — Защо дойдохте тук, ако не да търсите спомен за мен, да задавате въпроси за мен, да се трогвате от детството ми и от невинното същество, което съм, бил тук? Мислите ли, че не отгатвам колко са ви развълнували откровенията на Армел? И мислите ли, че не ви видях да побледнявате, когато тя се върна и вие се запитахте дали няма да се затичам срещу моята някогашна годеница?