Читать «Бариерата» онлайн - страница 9

— И все пак, кажете ми, как разбрахте за „Кастилските нощи“?

— Не знам! — отвърна тя неохотно. — Не разбирам всички неща, които умея да правя. И според мен не е нужно…

Не, нищо повече нямаше да науча от нея. И затова прибавих малко троснато:

— Ти ще спиш тук — в хола. В тоя шкаф са завивките… Мисля, че можеш да се справиш сама…

— Да, разбира се — отвърна тя смутена.

Но ясно почувствувах облекчението, което мина по лицето й. Имаше много чувствително лице, по него можеше да се чете като по книга. Знаех много добре откъде идва това облекчение. Тая вечер тя не беше длъжна да плати за спането си.

Прибрах се в спалнята си, но не заспах лесно. Мъчех се да си обясня някак си нейната невероятна интуиция. Разбира се, имаше нещо испанско в това, което й бях изсвирил. Но то беше толкова далечно и незабележимо. Би могъл да го открие в някои интонации само един добър специалист. Но нямаше никакви кастилски нощи, разбира се. Просто не познавах кастилските нощи. Мадридските си нощи прекарвах като всички други туристи по разните заведения. Нито веднъж не повдигнах поглед към небето, за да видя звездите му. Пък и нямаше смисъл. Мадридското небе е като софийското небе или като парижкото небе и като всяко друго. И нощите са горе-долу еднакви в тоя стандартен свят със стандартни заведения и стандартни напитки. Колкото и да ги подбираш в техните национални особености, в края на краищата всички се смесват в един общ коктейл. Вече ми е все едно дали съм бил на „Виа Венето“ или на „Шанз Елизе“. Постепенно загубих интерес към тия пътувания, към които някога бях така алчен.

Впрочем като че ли имаше една по-истинска кастилска нощ. Да, наистина бях я забравил съвсем. А може би точно там ми хрумна основният мотив. Или пък заглавието, вече не си спомням, но вечерта си спомням много добре. Връщахме се от „Ескориал“ с колата на търговското представителство. Свечеряваше се, небето тъмнееше, ранните светлини на прозорците правеха едва видими фасадите на къщите, които се мяркаха тук-там по шосето. Тъй че ресторантчето, в което влязохме, се оказа доста старо и мръсно. Масите бяха голи, по пода се търкаляха огризки, глави от риба, розови люспести опашчици от скариди. Нямаше нито един турист, разбира се, няколко пътни работници висяха прави край тезгяха на бара. Бяха момчета в комбинезони и жълти защитни каски, вече развеселени, но доста тихи за испанския темперамент. Ясно, че ги респектираше съдържателката зад тезгяха, доста възрастна, която приличаше по-скоро на немкиня с червеникавата си коса и пълно лице. Тъкмо се колебаехме да останем ли, или да се върнем назад, чу се доста звънлив женски глас:

— Заповядайте, господа, какво обичате?

Четирима чужденци наведнъж не са за изпускане. Съдържателката излезе да ни посрещне и с това изведнъж сложи край на всички колебания. Беше малко кривогледа. Това я правеше по-симпатична.

— Може ли да седнем навън? — запита тоя, който ни водеше.

— Както обичате, господа — отвърна тя усмихнато. — Макар че тук ще ви мирише на наденици, а вън — на бензин.

— Нищо, ще рискуваме.