Читать «Бариерата» онлайн - страница 31

Погледнах я недоверчиво. Знаех много добре, че никога не лъже. И все пак…

— И никога не си се учила?

— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.

— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.

— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.

— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.

— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.

— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?

— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.

Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.

— А защо не?

— Ти си Антони.

— Кой Антони? — засмях се аз малко накриво. — Чичо Антони?

Отново гаф — бях забравил за момент тая страничка от нейното минало. Но тя отново не реагира, сякаш не бях казал нищо особено.

— Ти си Антони Смешния — каза тя. — Знаеш ли да пържиш риба?

— Защо, ти не можеш ли?

— Мога, разбира се, но не искам… Нито да варя пилета, нито пък да ги скубя…

— Прекаляваш наистина с тия пилета! — казах аз ядосано. — Хайде, върви!..

Тя се обърна и тръгна към дрехите си. Кривеше се, като вървеше, тъй като тревата боцкаше деликатните й стъпала. Събрах всички „наташки“, които все още даваха признаци на живот, и ги хвърлих в езерото. Някои веднага побягнаха към дълбините, други останаха да се въртят безпомощно с белите си коремчета в плитчините. Знаех от опит, че повечето от тях ще се съвземат и ще поемат отново пътя си. Стоех така, докато една след друга изчезнаха, някои все още по гръб, други малко накриво, с отворени уста. Обзе ме тягостно, мъчително чувство — все един ден някой щеше да ми плати за това безобразие. Остана само една, неподвижна и безжизнена. Почаках доста. По едно време помръдна леко жълтата си опашчица, но с това всичко свърши.

Доротея бе постлала двете одеяла под рядката сянка на дърветата, лежеше по гръб и гледаше своите птици, които се рееха в ясната виделина на небето. Бяха лястовички с черни остри крилца, с опънати шийки, навярно не гонеха насекомите, просто се опиваха от прозрачния въздух. Легнах и аз на карираното одеяло в ярки пламенни цветове, които сега ме дразнеха. Доротея дъвчеше някаква тревица, лицето й ставаше все по-вглъбено.

— Антони, искаш ли да ти разкажа нещо? — обади се най-сетне тя.

— Какво, Доротея?

— Как загина баща ми!

— Не сега — отвърнах аз със свито сърце. — Малко по-късно.

— По-късно няма да имам сили — каза тя.

Знаех, че не бива да й преча. Това трябваше да излезе от нея.

— Добре! Но не бива да се вълнуваш!

— Никому не съм го разказвала досега — продължи Доротея. — Дори на доктор Юрукова. Но тя много добре го знае.

От мястото си виждах само бледозелените класове на овсигата. И някъде в далечината късче от езерото, синьо и твърдо като стъкло.