Читать «Бариерата» онлайн - страница 21
Павел Вежинов
— Как е Коца? — запитах аз.
— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?
Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.
— Чакай за момент, да се заметна с нещо.
Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи е износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.
— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.
— Нищо особено.
— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.
— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.
— А как е?…
— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.
Надя ме погледна презрително.
— Станал си лъжец на всичко отгоре.
— Винаги съм си бил! — отвърнах аз ядосано. — Как човек може да говори с теб откровено. Трябва да се бронира по-напред.
— Вярно ли, че е шантава?
— А теб какво те засяга?
— Мене — не, но имаш дете най-сетне.
— То едва ли се интересува от тия проблеми! — отвърнах аз сухо.
— Да, но утре няма да му бъде все едно какво братче ще има. Или какво сестриче.
— Виж какво, ето ти парите… Ще дойда друг път да видя детето.
— Ти дори не попита къде е, нахал такъв!
Тъй и не разбрах къде е, сърдито крачех към изхода. Всъщност не бях чак толкова сърдит, отдавна бях свикнал с отровния й език. Но в края на краищата не съм се развел с нея, за да търпя отново скандалите й. На вратата едва не прегазих котката, която бе клекнала пред прага и с надежда поглеждаше към ключалката. Навярно и на нея бе омръзнал тоя тормоз. Не оставаше друго, освен да я взема под мишница, за да се изчерпят всичките ни отношения.
Обядвах и се върнах у дома. Пишех музика за филм и както обикновено се случва, трябваше да я завърша за няколко дни. Не ми вървеше особено, някакви гневни, обидени нотки се вмъкнаха в моята музика, а действието се развиваше в една най-обикновена кравеферма. Доячките се спогаждаха добре, само някакъв пройдоха се мъчеше да им развали личните отношения. В края на краищата колективът надделя над дребно-буржоазния индивидуализъм. Това трябваше да изразя някак си с музиката, но не успявах.