Читать «Бариерата» онлайн - страница 15

От нашата първа вечер е изминала повече от година. Сега тя е мъртва и аз с ужас и дълбока мъка разбирам, че отново не помня лицето й, макар че толкова необикновени и странни неща станаха с нас. Не само че не помня лицето й, но не притежавам нищо от нея — никаква вещ, никаква следа от пръсти, никакво петънце, дори от кръв — такава, каквато веднъж я видях, ясна и рядка като сок от череши. Все едно че не е била, че не е съществувала, макар че на тоя свят не е имало съществуване като нейното. Все едно че беше сън, измислица някаква на малко болен и трескав ум. Сега човек може във всичко да се усъмни. И нищо да не повярва. Нищо освен нейната истина.

И така, тикан от съдбата, както се казва в подобни случаи, аз някак неочаквано бързо и леко успях да свърша това, което доктор Юрукова ме беше помолила. Веднага й се обадих по телефона, тя съвсем искрено се зарадва. И, разбира се, обеща веднага да прати при мен Доротея. Но тя не се появи още няколко дни. И през тия дни сякаш не знаех какво точно изпитвам — трепетно очакване или някакъв вътрешен страх. Никога не съм се чувствувал така несигурен, никога така объркан. Но моят здрав и трезвен ум ме съветваше поне към въздържаност. Няма къде толкова да се бърза на тоя свят, всички човешки разстояния са премерени. Тъй че не се обадих втори път на лекарката, както ми се искаше. Нека съдбата сама реши, защо трябва да я насилвам.

И най-сетне в един божи ден тя се обади, по телефона, разбира се:

— Вие ли сте, другарю Манев?

Веднага познах гласа й.

— Аз съм. Защо чак сега се обаждаш?

Изглежда, че моят решителен глас я смути.

— Защо ли?… Ами аз ви търсих няколко пъти.

Стори ми се тогава, че ме излъга. Много по-късно разбрах, че от всички човешки пороци за нея този е най-непознатият.

— По кое време?

— През обедната почивка.

Да, по това време отивах да обядвам, естествено.

— Добре. Ела веднага при мен. Имам хубави новини за тебе.

— Ами сега не мога — отвърна тя малко смутено. — Сега съм на работа. Обаждам ти се от един външен телефон.

— Няма значение — отвърнах аз. — Ела веднага, намерил съм ти нова работа.

Тя се поколеба още малко, но в крайна сметка се съгласи. Спомням си, че тоя ден беше много хладен. Тя дойде със съвсем същите дрехи, видя ми се дори малко посиняла от студа, сякаш бе спала нощес на някоя градинска скамейка. А кой знае — може би наистина бе спала. И може би именно заради това носът й ми се стори още мъничко удължен. Това заедно с малко кръглите й очи й придаваше лек израз на изненада. Не беше никаква красавица, разбира се, но видът й в никакъв случай не бе обикновен и банален. Много по-късно, когато започнахме да ходим заедно по ресторанти, винаги забелязвах някакво вътрешно сепване, учудване дори в погледите на приятели и познати, които за пръв път я виждаха.

— Каква работа? — запита тя от прага.

— Ще пишеш ноти… Писала ли си някога?

— Никога! — отвърна тя учудено. — Нима това е работа?