Читать «Сестричките от Елурия» онлайн - страница 42

Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален.

И все пак съумя да се върне при него за последен път, налагайки волята си на хиляди частици, които може би трябваше да изгубят способността си да мислят, след като цялото се е разпаднало… и все пак бе намерила начин да мисли… колкото да ги накара да очертаят онази фигура. Колко усилие и е коствало това?

Насекомите вече плъзнаха навсякъде — някои се изпокриха сред храстите, други пропълзяха върху надвисналата скала и наскачаха в пукнатините в камъка, където може би щяха да изчакат да отмине дневната горещина.

Скоро не остана и следа от тях. Не остана и следа от нея.

Роланд седна на земята и захлупи лице с дланите си. Идеше му да заплаче, но скоро му мина — като се изправи, очите му бяха сухи като пустинята, до която рано или късно щеше да стигне в преследване на Уолтър, човека в черно.

„Ако съм обречена на гибел, сама ще избера каква да бъде тя, не те.“

Самият Роланд не знаеше почти нищо за гибелта… и някак си му се струваше, че това далеч не е последният, а може би първият урок.

Беше донесла кесийката с тютюна му. Сви една цигара, клекна на земята и запуши. Като я изпуши докрай, хвърли последен поглед към празните дрехи и си спомни непоколебимия поглед на тъмните и очи. Спомни си белезите по пръстите й, където медальонът я изгори. И все пак го беше взела, защото знаеше, че той държи на него — беше се осмелила да изтърпи тази болка и Роланд сега го носеше на врата си.

Когато слънцето най-сетне изгря, той потегли на запад. Рано или късно ще намери друг кон или муле, но засега нямаше нищо против да повърви. Цял ден му се струваше, че нещо дрънчи, нещо звъни като камбанки. Няколко пъти спира да се оглежда, уверен, че по петите му пълзи малко черно стадо, което го следва като сенките на най-добрите и най-лошите ни спомени, но не забеляза никаква фигура никъде. Беше сам в ниската вълниста местност западно от Елурия.

Съвсем сам.