Читать «Госпожица Вещицата» онлайн

Величка Настрадинова

Величка Настрадинова

info

Величка Настрадинова

Госпожица Вещицата

Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират и накрая черепът ми заприличва на нар, натъпкан със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други неща от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Все виждах, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютия, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. И само аз единствен знаех, че тя умира от любов и заради мене. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая, там, на високо легло, подпряна на възглавници лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта й, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах, пречупени през сълзите си, как някакви думи трептяха върху устата й, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название, или името ми, чувствувах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато това ми се случеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко — признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и, честна дума, не знам защо си въобразяваше, че е нещо повече от всички други. Отгоре на това ме обсипваше с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това — жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво й влизаше в работата удобен ли ми е фракът?

Не, наистина нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мене. А интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжалят. И се получаваше нещо не на място. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.