Читать «Сребротрън» онлайн - страница 6

Старата вещица вдигна глава и очите й се разшириха, щом видя тримата. Оногова, най-отляво, тя познаваше — плещестия ням войн с дългия перчем и бръснатата глава. Дохождал бе веднъж при нея да търси вещерските й умения за странен ритуал. Макар да беше могъщ главатар, тя го беше прогонила, защото нравът му бе зъл и макар неща като добро и зло рядко да значеха нещо за вещицата, дори за нея имаше някои граници. Освен това тя не питаеше особена любов към моредел, особено ако си е отрязал сам езика в оброк към силите на мрака.

Немият войн я изгледа със сините си очи, така неприсъщи за неговата раса. Беше по-широкоплещест от повечето си събратя, дори за същество от планинските кланове, които си бяха с по-яки ръце и рамене от братовчедите си в лесовете. Немият носеше златни халки на ушите — поставянето им беше болезнено, понеже ушите на моредел нямаха мека част. А на двете си бузи имаше по три белега — мистични символи, чийто смисъл вещицата знаеше добре.

Немият даде знак на спътниците си и най-десният сякаш му кимна. Трудно бе да се прецени, защото бе облечен в дълго наметало с качулка, която криеше лицето му. Двете му ръце пък бяха скрити в събраните под гърдите широки ръкави. Закачуленият заговори и гласът му заехтя някак отдалече.

— Дошли сме знаци да ни прочетеш.

Гласът беше съскащ, почти като змийски, и в него се долавяше нещо много чуждо. Едната му ръка се показа и вещицата се дръпна ужасена, защото ръката беше грозна, люспеста — все едно че притежателят й имаше животински нокти, покрити със змийска кожа. Едва сега тя разбра що за същество стои пред нея: жрец от змийския народ на пантатиите. В сравнение със змийския народ моредел изглеждаха направо хубавци.

Тя заряза съществата отляво и отдясно и насочи вниманието си към това по средата. Стърчеше почти с цяла глава по-висок от немия и телосложението му беше още по-внушително. Яките мускули на тялото му блестяха на светлината на огъня. Лицето му чак плашеше с почти съвършената си красота. Но това, което я накара да ахне, много повече от вдъхващата му страхопочитание външност, беше клеймото на гърдите му.

— Знаеш ли ме? — запита той вещицата.

Тя кимна.

— Зная кой ще да си.

Той се наведе към нея и лицето му се освети от огъня отдолу, разкривайки нещо от същинската му природа.

— Да, аз съм — прошепна й той с усмивка. А тя изпита страх, тъй като зад красивата външност, зад тази мила усмивка видя образа на самото зло, зло толкова чисто, че чак непоносимо. — Дошли сме знаци да четеш — повтори той с влудяващо леден глас.

Тя се изкиска.

— И за могъщ като теб ли имало предели?

Усмивката на красивия моредел бавно се стопи.

— Не можеш сам да си предскажеш бъдещето.