Читать «Още един глупак» онлайн - страница 96

Кафявият спортен костюм липсваше.

Дълго се взирах с тревога в празното място, където бе висял, после се върнах в хола.

— Търсили са кафявия костюм и са го взели — казах.

Нина се стараеше с всички сили да не заплаче.

Сърцето ми се късаше, като я гледах.

— Какво ще правим сега? О, Хари! Не мога да понеса мисълта, че ще те загубя отново! Какво ще ти сторят?

Знаех какво — щяха да ме пратят на електрически стол, но не й го казах.

— Защо му остави записите? — извика тя в изстъпление. — Аз по-скоро бих…

— Престани! Аз забърках тази каша. Той не се шегуваше. Трябваше да му ги дам.

Тя заудря коленете си с юмруци.

— Какво ще правим?

— Не знам. Трябва да има изход от тази каша. Опитвам се да измисля.

— Трябва да разкажеш всичко на Джон. Той ще ни помогне. Сигурна съм!

— Нищо не може да направи за мен. Няма никакво доказателство. Единствената ми надежда е О’Рейли да си признае, обаче как да го накарам?

— Какво е станало с парите от откупа, Хари?

Аз се втренчих в нея. Тръпки на вълнение пропълзяха по кожата ми. Спомних си какво беше казал О’Рейлн: „Намери откупа и ще намериш убиеца.“

— Какво има, Хари? Измисли ли нещо?

— Парите! Къде са парите? — Скочих на крака и започнах да снова из стаята. — Петстотин хиляди долара в дребни банкноти лесно не се скриват. Къде са ги скрили? Положително не в банката. В къщата? Дали са посмели да рискуват толкова? Не може да не знаят, че щом ме арестуват, аз ще обвиня тях и Реник ще претърси къщата. Не мога да повярвам, че са рискували да ги оставят там. Тогава къде са?

— А банков сейф?

— Много е опасно. Трябва да си открият сметка и да се подпишат, като вземат ключа. Най-вероятно са ги дали някъде на гардероб — на някое летище, гара или автогара. За О’Рейли би било много лесно и безопасно да остави чантата с парите на такова място. Никой няма да го запомни и при опасност ще може да прибере парите, без да е необходимо да се легитимира.

— Трябва да кажеш на Джон.

— Това няма да ми помогне. Трябва да пипнат О’Рейли точно когато прибира парите. Трябва да го пипнат на местопрестъплението, за да имам някаква полза.

Нина безпомощно разпери ръце.

— Той никога няма да се остави да го хванат на местопрестъплението.

— Точно така. Освен… освен ако успея да го накарам да се паникьоса.

— Но как? Такъв човек…

— Нека да помисля. Дай да вечеряме. Докато приготвиш вечерята, аз ще помисля. Искам да спра радиото. Ще се побъркам.

— Толкова ме е страх. Ако те арестуват…

— Това още не е станало. Овладей се, мила. Разчитам на теб.

— Да, добре. — Тя стана. — Извинявай, Хари.

Целунах я.

— Хайде, слагай да ядем — казах аз, отидох и спрях радиото.

Когато тя влезе в кухнята, аз седнах и здравата си напрегнах мозъка, но едва след като привършихме тъжната си вечеря в пълно мълчание, изведнъж ми хрумна нещо.

Нина току ме поглеждаше с очакване и по изражението на лицето ми веднага разбра, че съм измислил нещо. Започна да говори, после се сети за микрофона и млъкна. Отново пуснах радиото.

— Мисля, че се сетих — казах аз. — Има само един начин. Трябва да го изиграя. Мисля, че се сетих как, но всичко зависи от това къде е скрил парите — в банков сейф или ги е дал някъде на гардероб. А ако са скрити в къщата, направо съм загубен, но едва ли са там.