Читать «Още един глупак» онлайн - страница 7

Докато бях журналист, не пиех кой знае колко, но сега започнах здравата да се наливам. Уискито бе моето вълшебно избавление. С пет-шест чаши в стомаха всичко ми ставаше безразлично. Пет пари не давах дали имам работа, или не. Можех да се прибера у дома и да гледам как Нина работи до изнемога не, без да се чувствам като последния подлец.

Дори открих, че като съм на градус, лесно мога да я лъжа.

— Тая сутрин говорих с един тип и май ще се спогодим — казвах й аз. — Иска да напиша серия статии за неговия хотел, но първо трябва да говори със съдружника си. Ако стане, ще изкарвам повече от триста на седмица.

Нямаше никакъв тип, никакъв съдружник и никакъв хотел, но лъжата ми позволяваше да си придавам важност, а това беше необходимо за моето самочувствие пред Нина. Дори когато се наложи да заема десет долара от нея, за лице и казах, че скоро ще бъда пълен с пари.

Но изтърканите лъжи не минават и след време започнах да усещам, че Нина познава, когато я мамя. Тя се преструваше, че ми вярва и точно там й беше грешката. Трябваше да ме накара да си разкрия картите и тогава може би щях да престана да се самозалъгвам, но не го направи и аз продължих да пия, да лъжа и да си стоя в задънената улица.

И един следобед, както седях в един бар с изглед към морето, се случи това, за което искам да ви разкажа.

Наближаваше шест часът. Доста бях къркан. Бях обърнал осем чаши уиски и с нетърпение очаквах деветата.

Барът беше малък и тих, нямаше много посетители. Тук ми харесваше. Можех да си седя в ъгъла, да гледам през отворения прозорец, да наблюдавам как хората се излежават на плажа. От пет дни бях постоянен клиент. Барманът — едър, дебел и плешив — ме познаваше. Той, изглежда, разбираше нуждата ми да пия. Щом изпразнех една чаша, веднага ми носеше следващата.

Нямаше много клиенти. От време на време влизаше някой — мъж или жена, — обръщаше набързо чашката, постояваше малко и си отиваше. Те бяха като мене — самотни, без котва, убиваха времето.

В един отдалечен ъгъл близо до масата ми имаше телефонна кабинка. Хората бяха направили пътека до нея. Влизаха, обаждаха се и си отиваха — момчета, момичета, мъже и жени. Телефонната кабинка беше най-търсеното място в бара.

Докато пиех, наблюдавах кабинката — все трябваше да се занимавам с нещо. В пияния ми мозък се въртеше въпросът кои са все пак тези хора, които се затварят зад остъклената врата, с кого говорят. Наблюдавах израженията им. Някои се усмихваха, докато говореха, други се ядосваха, трети изглеждаха така, сякаш лъжеха неубедително като мен. Бях като на театър.

Барманът донесе деветото ми уиски и го сложи на масата. Този път той застана до мене и не мръдна; разбрах, че трябва да си платя сметката. Дадох последната си петдоларова банкнота. Той ми се усмихна съчувствено, докато ми връщаше рестото. Усмивката му говореше, че от пръв поглед разпознава пияниците. Изпитах желание да стана и да му забия един в тлъстото идиотско лице, но вместо това си прибрах рестото и докато търсех някоя по-дребна монета за бакшиш, видях как усмивката му стана още по-широка и той се върна на бара.