Читать «Още един глупак» онлайн - страница 3

Наближавахме Палм Бей — богаташкия квартал на Палм Сити. Дългата редица луксозни вили стоеше самотно в проливния дъжд. Брегът бе пуст. Кадилаците, ролсовете и бентлитата бяха паркирани пред разкошните хотели.

Някога Палм Бей беше моята ловна област. Колко далечно ми се виждаше времето, когато водех клюкарската рубрика на „Хералд“ — вестника с най-голям тираж в Калифорния. А моята рубрика излизаше и в стотина второстепенни вестничета. Печелех добри пари. Живеех добре и обичах работата си. По-късно се ожених за Нина и купих едноетажната къща в покрайнините на Палм Бей — тя стана нашият дом. Работите ми вървяха добре и изглеждаше, че това ще трае цял живот, но една нощ в хотел „Бийч“ случайно дочух част от разговор между двама непознати, които се бяха натряскали и без всякаква предпазливост говореха на висок глас.

Тези няколко думи ме насочиха към нещо, което се оказа избухливо и опасно като изригващ вулкан. След два месеца на търпение и тайни проучвания узнах цялата история. Тази история щеше да гърми със седмици от първата страница на „Хералд“.

Една чикагска банда се канеше да завладее Палм Сити. Смятаха да подредят града с игрални автомати, публични домове и всички останали атрибути на организирания порок. Месечната печалба се изчисляваше на два и половина милиона долара.

Когато си изясних фактите, помислих, че в тая банда всички са луди. Не можех да повярвам, че просто ще пристигнат в града и ще го завладеят, когато и както си пожелаят. Тогава получих сведения от първа ръка, че началникът на полицията и пет-шест други отговорни служители от градската управа били подкупени, за да осигурят на бандата необходимата подкрепа.

Тогава направих най-голямата си грешка — опитах се сам да продължа разследването. Исках само аз да съм автор на сензацията и чак когато получих всички доказателства и направих черновата на статиите, които щях да пусна, отидох при Дж. Матю Къбит, моя началник, собственика на „Хералд“.

Казах му какво се готви, а той ме слушаше; изпитото му лице бе сиво и безизразно.

Като свърших, Къбит заяви, че иска да провери фактите. Трябваше да се досетя какво става — имаше някаква студенина в държането му и странна липса на ентусиазъм. Макар че бях ровил надълбоко и бях убедил доста хора да проговорят, това явно не беше достатъчно. Бандата бе купила „Хералд“. И през ум не ми мина тази възможност. По-късно научих, че обещали на Къбит място в сената, ако играе с тях; изкушението трябва да е било много голямо за този алчен, амбициозен собственик на вестник.

Той ми поиска всички сведения, за да ги провери. Като се връщах у дома да взема досието, спря ме полицейска кола.

Казаха, че началникът искал да ме види. Придружиха ме до управлението, където имах разговор с него.

Той беше груб, прям човек и дори не се опита да увърта. Сложи на бюрото си десет хиляди, долара в нови шумолящи банкноти. Да разменим банкнотите за досието и да забравим разследването. Бива ли?