Читать «Драй Сълвейджис» онлайн

Томас Стърнс Елиът

Томас Стърнс Елиът

Драй Сълвейджис

The Dry Salvages (Драй Сълвейджис) — вероятно от les trois sauvages, малка група скали с фар край североизточния бряг на Кейп Ан, Масачузетс. Salvages се произнася така, че да се римува с as-suages (ъсуейджис) — смекчавам, уталожвам, успокоявам.

I

Не зная много за боговете; но мисля, че рекатае силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим,търпелив донякъде, първоначално виждан като граница,полезен, но и неблагонадежден като търговски превоз,после — само проблем пред строителите на мостове.Щом проблемът бъде разрешен, кафявият бог бива почти забравенот обитателите на града — но все пак продължавада съхранява годишните си времена и яростта си, разрушител, напомнящкакво хората обичат да забравят. Непочитан и неомилостивяван с жертвиот поклонниците на машината, но чакащ, наблюдаващ и чакащ.Неговият ритъм присъства в детската спалня,в буйния айлант сред двора през април,в аромата на грозде върху есенната масаи във вечерния кръг на зимния уличен фенер.        Реката е в нас, морето е навсякъде около нас;морето също е ръбът на земята, гранитът,в който то продължава, плажовете, по които подмятасвоите намеци за по-древни или други творения:морската звезда, рака, гръбнака на кит;локвите, в които задоволява любопитството нис по-нежни водорасли и актинии.Нашите загуби ни подмята — разкъсаната мрежа,натрошеното кошче за омари, счупеното гребло,принадлежности на чуждоземни мъртъвци. Морето има много гласове,много богове и много гласове.                                        Солта му е по дивата роза,мъглата е в елата.                        Воят на моретои морското скимтене са различни гласове,често дочувани заедно: стонът в платната,заплахата и ласката на вълната, която се разбива във вода,далечният плисък в гранитните зъби,предупредителните вопли на приближаващия носса все гласове на морето, и поклащаната шамандура със сирената,с лице все към къщи, и чайката:а под гнета на мълчаливата мъглабиеща камбанаотмерва времето — не нашето, — люляно бавноот мъртвото вълнение, времепо-старо от времето на хронометрите, по-староот времето на неспокойните угрижени жени,които лежат будни и пресмятат бъдещето,опитват се да разплетат, развият, разгадаяти да съшият минало и бъдеще,между полунощ и зазоряване, когато миналото е измама само,бъдещето няма бъдеще, преди утринната вахта,когато времето спира, а времето е безкрайно;и мъртвото вълнение, което е и е било от самото начало,биекамбаната.

II

        Кога ще дойде край на този плач безмълвен,тихото вехнене на есенното цвете —то с капещи листа на място все остава;кога ще свършат от крушения гредите,молитвата на кост сред плаж, неумолиматамолитва във мига на страшно възвещение?        Не — няма край, а само диря и допълване:пак ново следване на дните, часовете,безчувствени, те всяко чувство овладяват,години на живот сред мъртвото, разбитото —сред туй, което бе за най-надеждно взиманои бе презряно по това съображение.        Следва последно допълнение — напълносломена гордост, гняв за вехнещи разцвети,към нищо вяра — за безверие минаваща,в лодка, която сред морето е пробита,тихо долавяне на неопровержимиязвън на камбаната за сетно възвещение.        Къде ще свършат те, рибарите, погълнатиот сивата мъгла в тила на ветровете?Без океани време как да си представими океанско дъно с лодки непокрито?Или пък бъдеще, което не е уязвимо,щом, както миналото, има направление?        Ние ги виждаме — източват лодки пълни,пътуват, теглят, а на изток бреговететъмнеят — плитки, неразядени, корави;на док сушат платна, изкарват си парите;-и не за пътешествие незаплатимо,и не за улов, който е отвъд сравнения.        И няма, няма край на този плач безмълвен,и винаги увяхва вехнещото цвете,и болката се движи, ала все остава,морето плиска със останките, гредите,и костите се молят на Смъртта си — Бога. И остава                        само трудно, едва изречиматамолитва за единствено Благовещение.С годините започва да ти се струва,че миналото има други свойства, то престава да бъде просто поредица —или дори развитие: развитието е измама, предубеждение,окуражавано от плоски представи за еволюция,което в обичайното съзнание става средство за отхвърляне на миналото.Миговете на щастие — но не усещането за благополучие,за сбъдване, реализация, сигурност или привързаност,или дори не за един приятен обед, а внезапното просветление —преживявали сме го, но смисълът ни е убягвал,а проникването в смисъла възстановява преживянотов друга форма, отвъд всякакъв смисъл,който бихме приписали на щастието. Вече казах,че опитът на миналото, възкресен чрез смисъла,не е опит само на един живот,а на много поколения — без да забравяменещо, което може би е твърде неизразимо:погледът назад, отвъд свидетелстватана писмената история, полупогледът назадпрез рамо, към първичния ужас.И ние започваме да разбираме, че миговете на страдание(независимо дали се дължат на неразбиране,на мечти в неправилна посока или на страхове не от каквото трябва)са също така непрестанни,с непрестанност, присъща на времето. Ние приемаме това по-лесноза страданието на другите, почти преживяно и от нас,почти съизстрадано, отколкото за нашето страдание.Защото нашето собствено минало е покрито с потоците на деянията,а мъките на другите са абсолютно преживяване —неизхабено от последвалото постоянно покаяние.Хората с усмивка отминават: мъката остава.Времето-разрушител е времето-пазител,като реката със своя товар от мъртви негри, крави, клетки за пилета,горчивата ябълка и захапката в ябълката.И зъбатата скала в неуморимите води,вълни я обливат, мъгли я покриват;в ясни есенни дни тя е просто паметник,в плавателно време е винаги знакза определяне на курса; но в тъмния сезонили във внезапната ярост тя е това, което винаги е била.

III

Понякога си мисля за това ли е говорил Кришна —между другите неща, — или е просто начин да се каже същото:че бъдещето е повехнала песен, Царска роза или лавандулова вейкаот носталгично съжаление за тях, които още не са тук да съжаляват,затисната между жълтеещи листа на книга още неотваряна.И пътят нагоре е пътят надолу, и пътят напред е пътят назад.Не можеш да приемеш това без смущение, но то е сигурно —това, че времето не е лечител: пациента вече го няма.Когато влакът тръгва и се настаняват пътниците,с плодове, списания и делови писма(изпращачите им вече са напуснали перона),лицата се отпускат от мъчението в облекчение,в сънния ритъм на стотина часа.На път, пътешественици! Не за да избягате от миналотов друг живот или в някакво бъдеще,вие не сте същите хора, които напуснаха оная гараили които ще пристигнат на последната спирка,сега, когато релсите теснеят, плъзгат се зад вас една към друга;също на палуба на тътнещ презокеански кораб,когато гледате как дирята се разширява бяла зад вас,не трябва да мислите „свърши се миналото“или „бъдещето е пред нас“.След свечеряване, в платната и антените,глас припява от шумящата мида на времето,(но не за ухото и не на някакъв език):„На път, вие, които мислите, че пътешествате;вие не сте онези, зад които пристанищетосе отдалечаваше, нито онези, които ще слязат на сушата.“Тук, между по-близкия и по-далечния бряг,когато времето се е оттеглило, гледайте към бъдещетои към миналото с еднакво чувство.В миг, който не е миг на действие или на бездействие,това е, което можете да получите: „Сред каквато сфера на битиетосъзнанието на човека е насочено изцялов часа на смъртта“ — това е единственото действие(а часът на смъртта е всеки миг),и не мислете за плода на действието.На път!                „О, пътешественици! О, мореплаватели,вие, стигналите до пристанище, и вие, чиито телаще изстрадат разпита и присъдата на моретоили на друго някакво събитие, това е истинската ви цел.“Тъй и Кришна поучаваше Арджунана бойното поле.                        Не на добър час,а само на път, пътешественици.

IV

        Господарке, чието светилище е на носа на кораба,моли се за всички, които плават, коитоимат работа с риба, и тези,които се занимават със законна търговияи които ги превозват.        Повтори една молитва същоза всички жени, видели синовете си или съпрузитеда отплуват, без да се завръщат:Figlia del tuo figlioЦарице на небесата.        Също се моли за тях, които са били по корабии е свършило пътуването им сред пясъка, върху морските устни,или в тъмното гърло, което не ще ги отхвърли,яли другаде, където няма да ги стигне пак на морската камбананепрестанният зов за молитва.

V

Общуването с Марс и разговарянето с духове,разказите за живота на морското чудовище,съставянето на хороскопи и гадаенетопо вътрешности на животни или кристал,откриването на болести по подписа, оформянетона биографии по гънките на дланта,трагедии — по пръстите; извличането на поличбичрез жребий или чаени листа, разбулването на неизбежноточрез карти за игра, залъгването с пентаграмиили барбитурати, или дисекциранетона повтарящия се образ до предсъзнателни страхове —изучаването на утробата или гроба, или сънищата, всичко това саобичайни забавления, опиати и статии по вестниците:и винаги ще бъдат, някои от тях особенокогато има национални бедствия или затруднениянякъде — по бреговете на Азия или на Еджуеър Роуд.Човешкото любопитство търси минало и бъдещеи се придържа към това измерение. Но да се намерипресечната точка на безвременнотос времето — това е работа за светеца.И не всъщност работа, а по-скоро нещо даденои отнето — в пожизнена смърт от любов,плам, жертвеност и себеотрицание.За повечето от нас съществува само случайниятмиг — мигът във времето и вън от времето,пристъпът на безумие, когато си изгубен в сноп от слънце,дивата мащерка невиждана, зимната светкавицаили водопадът, или музика, така дълбоко чута,че изобщо не е чута, ала ти си тази музика,докато музиката трае. Това са само намеци и догадки,намеци, последвани от догадки; а останалотое молитва, ритуал, дисциплина, мисъл и действие.Намекът полуотгатнат, дарът полуосъзнат е Въплъщението.Тук е невъзможният съюзмежду сферите на битието.Тук и минало, и бъдещеса победени и примирени.Иначе делата са движениена нещо, което е движено —без свой вътрешен източник,тласкано от бесовски, демонскисили. Правилното действиее свобода от минало и бъдеще.За повечето от нас това естремеж непостижим през живота.И не сме победени самозащото не сме правили опити:Ние, доволните накрая,ако завръщането ни нахрани(близо до тисовия корен)живота на смислена почва.