Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 28

— Здравей, Вероника!

Момичето я гледаше изплашено.

— Добре ли си?

— Добре съм. За щастие, успях да оцелея след това опасно лечение, но то няма да се повтори повече.

— Откъде знаеш? Тук не се съобразяват с никого.

Зедка знаеше, защото под формата на астрално тяло бе влизала в кабинета на д-р Игор.

— Знам, но няма как да ти обясня. Спомняш ли си кой беше първият въпрос, който ти зададох?

— Какво означава да си луд ли?

— Точно той. Този път ще ти отговоря без алегории: лудостта, това е невъзможността да съобщиш мислите си на останалите. Сякаш си в чужда страна — виждаш всичко, разбираш какво става около теб, но си неспособен да се изразиш, да поискаш да ти помогнат, защото не знаеш езика, на който говорят.

— Всеки от нас го е изпитвал понякога.

— Всеки от нас е луд по свой начин.

Зад решетките на прозорците небето бе покрито със звезди, а лунният сърп изплуваше над планината. Поетите обичаха пълнолунието, посвещаваха му стотици стихове, ала Вероника бе влюбена в тази полупълна луна, защото все още имаше пространство, за да нараства, да се разлива, да изпълва със светлина цялата си повърхност, преди да дойде неизбежният упадък.

Прииска й се да седне на пианото в салона и да отпразнува тази нощ с една хубава соната, която бе научила в колежа; гледайки небето, изпитваше неописуемо усещане за вътрешно спокойствие, сякаш Вселената показваше, че е не само безкрайна, а и вечна. От желанието й я делеше обаче стоманена врата и жена, която никога не спираше да чете. Освен това не бе прието да се свири в този час на нощта — нали щеше да събуди всички наоколо.

Вероника се разсмя. „Наоколо“ имаше само стаи, натъпкани с луди, а лудите на свой ред бяха натъпкани с приспивателни.

Въпреки това продължаваше да изпитва вътрешно спокойствие. Стана и отиде до леглото на Зедка, но тя спеше дълбоко, може би така се възстановяваше от ужасното си преживяване.

— Върни се в леглото си! — каза сестрата. — По това време добрите момичета сънуват ангелчета или любимия си.

— Не се дръжте с мен като с дете! Не съм от кротките луди, които се боят от всичко. Буйствам, имам пристъпи на истерия, не ме е грижа нито за собствения ми живот, нито за живота на другите. И тъй, днес съм в криза. Съзерцавах луната и искам да разговарям с някого.

Сестрата я погледна, изненадана от реакцията й.

— Страх ли ви е от мен? — продължи Вероника. — Остават ми един или два дни, докато умра, нима имам какво да губя?

— Защо не се поразходиш, девойче, и не ме оставиш да си дочета книгата?

— Защото тук е затвор и има тъмничарка, която се преструва, че чете книга, само за да покаже на останалите, че е интелигентна. А в действителност тя следи всяко движение в стаята и пази ключовете от вратата, като че ли са някакво съкровище. Сигурно в правилника така е наредено и тя се подчинява, защото по този начин може да демонстрира авторитета, който й липсва в ежедневието, когато е с мъжа и децата си.

Вероника трепереше, без да осъзнава защо.

— Ключове ли? — попита сестрата. — Вратата винаги е отключена. Как си ме представяш да стоя заключена тук вътре с толкова душевно болни!