Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 23

По-трудно се оказа да намерят лодка. Но най-сетне успяха да убедят Генчо, хазайчето на Васко, да ги откара с лодката на баща си. Всичко, разбира се, трябваше да стане тайно.

Малките заговорници оставиха на родителите си по една бележка с еднакво съдържание:

„Не се безпокойте за нас и не ни търсете. Ще се върнем утре за закуска.“

Петьо измъкна скришом харпуна на баща си. С него щяха да се изхранват. Нагласиха се в лодката. Генчо напъна веслата. След двадесет минути пристигнаха. Наистина не беше кой знае колко далеч, но все пак беше остров. Момчетата наскачаха на скалистата площадка, възбудени от предстоящото приключение. Последен излезе Генчо, привърза лодката с въже за един камък и рече:

— Я да ударя някое попче! Да ви се намира отначало!

Хич не бе помислил да им се надсмива. Само не искаше да ги остави съвсем гладни. Но Петьо се засегна.

— Така ли се удря попче? И с какво ще го удариш?

— Ей с туй! — Генчо посочи оръжието си: една прашка от ластик, закачена за обикновена дървена макара, и една права заострена телена пръчка. Той вкара тела в дупката на макарата, а края му нагласи там, където се поставя камъчето.

— Премерваш се — рече той. — После — щрак! И готово!

— Я се махай с тая играчка! — изсмя се Петьо. — Ще сравняваш прашката си с един истински харпун. И на туй отгоре ти ще ми ловиш попчета, сякаш аз сам не мога!

Обади се и Живко:

— Твоята залъгалка дали не става за жаби, а? Ако не скачат, разбира се.

— Ха, ха, ха! — разкиска се Васко. — Генчо — убиецът на жабите! Ужасът на жабите!

Малкият лодкар ги гледаше смаян. Защо се засегнаха? Та той го направи само от добро желание, от другарство. Но щом не щат… Мушна макарата в джоба си, хвърли тела в лодката и натисна веслата.

— Значи, разбрано — утре сутринта.

— Утре заран — повтори Петьо.

Лодката се отлепи от островчето и бавно запъпла по вълните към отсрещния бряг.

Чак сега тримата доброволни корабокрушенци се огледаха, чак сега откриха заплашителната пустота на малкия каменен къс сред морето, обрасъл с жалки лишеи и само тук-таме, където бе успяла да се задържи малко пръст — с камилски бодил и суха трева. Чак сега чуха оглушителния крясък на стотиците гларуси, които се виеха разтревожени над главите им.

Приятелите се изкачиха на върха. Погледнаха на изток, погледнаха на запад. Навсякъде вода. И сред нея — те, върху нищожното късче суша, побеляло от единствените й обитатели — птиците. Потиснати от блестящия изумруден пояс, който ги обграждаше отвред, те неволно замълчаха. Пръв се опомни Петьо — нали беше водач:

— Сега на работа!

Той слезе до брега, надяна подводната маска, захапа шнорхела и се гмурна с харпуна в ръка. Но тозчас се дръпна назад. Това съвсем не приличаше на плитчината край скалите до плажа, където бе ходил с баща си. Дъхът му спря. Сякаш не плуваше, а летеше — по-право висеше в празното, а дъното едва се провиждаше под него в синята мъгла, където избледняваха, сякаш се разтваряха в нея, почти отвесните, отрупани с водорасли нацепени скали.