Читать «Далечно царство» онлайн - страница 325

Когато над спокойните води се показа дворецът на Дженъс, пуснах камата на принц Равелайн в реката. В първите лъчи на зората видях отрупаната със скъпоценни камъни омагьосана кама да потъва… и единственото ми оръжие… изчезна. Вързах лодката за една от подпорите на кея, точно където бях видял плачещата жена. Чудех се как да избегна пазача, който сигурно беше на площадката, но там нямаше никого. Изкачих се по стълбите и с изненада отбелязах, че една от вратите зее отворена. Дали тава беше подаръкът, който ми бе обещал духът на Халаб? Влязох. Не знаех колко бих могъл да се доближа до Дженъс, без защитната му магия да го предупреди, но се стараех да стъпвам възможно по-тихо. Факлите и лампите, които осветяваха огромната сграда, догаряха, но не се нуждаех от осветление, тъй като вече се зазоряваше. Учудването ми растеше — не виждах никакви пазачи, никакви лакеи, никакви слуги. Влязох във вътрешния двор и се приближих до кулата, където трябваше да е Дженъс. Заизкачвах се по стълбите към спалнята му — тя беше точно под кабинета, където той се занимаваше с магиите си.

Дженъс се беше проснал в огромното си легло. Беше сам. Беше гол, само по набедрена превръзка. Спеше дълбоко, толкова дълбоко, че го помислих за омагьосан. Решимостта ми пропадна и за миг спрях до леглото. После го повиках. Дженъс отвори очи, видя ме, претърколи се и скочи — изящен и смъртоносен като стреснат леопард.

Веднага разбра какво се е случило.

— Ти си го убил? Ти си убил Равелайн? — Не му се вярваше. — И аз да не усетя нищо? Как е възможно?

Не му отговорих… гледах го смаян. Бяха минали само два дни, как можеше да е толкова остарял? Сякаш бяха минали десетилетия, откакто се бяхме гледали в огледалото в кабинета му. Косата и брадата му бяха съвсем побелели. Лицето му беше подпухнало като на богат стар развратник. Дори по-лошо — виждах в него поквара, нещо от онова, което бях видял върху лицето на Равелайн… и да, на Морташъс. Очите му също се бяха променили. Навремето бяха като на орел, а сега виждах в тях суровия блясък на лешояд. Най-красноречива обаче беше огърлицата, която носеше на врата си: танцьорката от Далечното царство, единственият спомен от баща му. Последния път, когато я видях, тя беше цяла — великолепно, очарователно произведение на изкуството. Сега беше потъмняла и счупена наполовина… точно такава, както когато Дженъс за първи път ми я показа в кръчмата в Ориса. Веднага разбрах, че макар аз да бях измъчван, преследван и изтезаван от зверовете на четири и на два крака… Дженъс беше платил по-висока цена. Защото ме бе предал.

Не казах нищо друго. Само името му. Нямаше какво друго да кажа. Погледнах го. Той отмести погледа си. За първи път не можеше да ме гледа в очите.

— Какво ти обещаха? — попитах го аз. Гласът ми беше съвсем спокоен, макар че след всичките тези години на дружба би трябвало да кипи от гняв. — Колко сребро и злато ти предложиха като награда?

Лицето му почервеня и той изсъска: