Читать «Кукувиче» онлайн - страница 7

— Момчето ли повика помощ?

— Да — потвърди бащата, — но е изчакало, за да не я спасят. — Въздъхна. — Донякъде… го… разбирам. Той силно недоволстваше, че ще има бебе у дома, че ще се лиши от целите ни грижи. Не обича да дели онова, което смята за свое, с другите.

— Ще го научим занапред да не постъпва така — вметна Координаторът.

— Когато го намерихме, вече имахме бебе… Не се издържаше обаче и… дадохме рожбата си на мой братовчед, те бяха бездетно семейство, живеят край пристанището… живееха. Преселиха се отвъд залива на Разчистените земи. Имам редовно вести от тях. Добре са. Всичките.

— Трябваше да ни повикате по-рано — повтори гостенинът.

Нещо тропна върху масата. Вдовецът неразбиращо се втренчи в кесията.

— Това е просто малка помощ — меко обясни Координаторът. — Не е извинение, защото няма извинение за случилото се. Не е опит да ви запушим устата. Можете да се оплачете пред съвета на общината. Постъпете така, както намирате за разумно и справедливо.

Вдовецът нямаше сили да възрази. Внезапно нещо стисна гърлото му и той само кимна, но не докосна кесията. Искаше да остане сам.

Гостенинът се изправи. Застана до момчето.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита със същия тон, с който говореше и с възрастните.

— Къде? — вирна носле хлапето и едва с това се издаде, че е заинтригувано от посетителя от самото начало.

— В една голяма къща от гранит, стъкло и метал. Там има много играчки и неща, които не са играчки, но ще ти бъдат интересни, сигурен съм.

Детето сякаш се замисли.

— А добра ли е храната?

— Отлична, можеш да ми повярваш.

Момчето скочи на крака.

— Кога тръгваме? — Вече гореше от нетърпение. — Ами татко? — сети се ненадейно и се завъртя с цялото телце към тежко подпрелия лакти на масата вдовец.

Той трепна суетливо се надигна.

— Аз… аз имам работа тук… сине. Можеш да идеш на гости у този човек… ако искаш.

— Искам!

Бащата непохватно облече подрипващото на място хлапе, късо го прегърна, а после безсилно се върна на пейката, облегна гръб в кахлите на зиданата печка и изпроводи с угаснал поглед Координатора, водещ детето за ръка.

На прага гостенинът се обърна, стопанинът го виждаше само като силует, огладен от нахлуващата светлина. И до него — мъничка сянка на момче, което вече му е време да ходи на училище. А е само на три годинки…

— Не се тревожи за него. Ако се тревожиш все пак. Ще се грижим добре за момчето. Ще го обучим да служи и да различава себе си от другите, желанията си от реалностите на света, доброто от злото, а злото — от по-голямото зло.

Вдовецът облиза устни.

— Имате ли жени там, в крепостта си?

— Имаме и жени. Не са много. Рядко такива като нас се раждат в женско тяло. А ние не оставяме пряко потомство. Нито се интересуваме от интимности. Просто сме такива. Приеми съболезнованията ни.

Вдовецът мълчеше. Координаторът се бавеше.

— Приемам — каза накрая вдовецът през зъби. — Вървете.

— Довиждане, татко! — звънна гласецът на момчето, а сетне вратата се затвори и за заслепените очи на стопанина настъпи за кратко мрак.

После от здрача изплува стаята. Празната, самотна стая.