Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 94

Когато се катерех, дълбоко в себе си си зададох въпроса, защо в цялото това положение имаше толкова припряност, защо се бяхме втурнали лудо нагоре по хълма. Ако къщата на безсмъртния човек се намираше някъде на върха, можеше да не бързаме — тя все още щеше да си стои там, когато стигнехме на билото. Ако пък не беше там, бързането ни бе съвсем безсмислено. Ако търсехме само преброителя, то той можеше дори и сега да се е скрил добре или пък да е много далеч.

Ала ние продължавахме да се изкачваме по извивките на склона, докато дърветата и храстите оредяха и видяхме пред нас голия връх на хълма и къщата на него — една къща, съсипана от времето, върху която тежаха годините, но напълно различна от къщата, където бях намерил мъртвеца. Заобиколена бе с гиздава ограда от колове, боядисана неотдавна в бяло, която минаваше пред фасадата й, а до вратата, в цялото си розово великолепие, имаше цъфнало дърво и покрай оградата растяха рози.

Тръшнахме се на земята и останахме да лежим задъхани. Състезанието бе спечелено и къщата бе там.

След известно време седнахме и се погледнахме един друг.

— Да се видиш на какво приличаш — каза Синтия. — Дай да те изтрия.

Тя извади една кърпичка от джоба на якето си и изтри лицето ми.

— Благодаря — рекох аз, когато тя свърши.

Изправихме се на нозе, като тръгнахме редом — спокойно, сякаш ни бяха поканили на гости, и приближихме до къщата.

Влизайки през градинската порта, видяхме, че на вратата ни чака един човек.

— Страхувах се — каза той, — че може да промените решението си, че няма да дойдете.

— Наистина много съжаляваме — каза Синтия. — Бяхме малко възпрепятствани.

— Всичко е наред — рече мъжът. — Току-що сервираха обяда.

Беше висок и строен човек, облечен в тъмни памучни панталони и в по-светло сако, с бяла риза, отворена на врата. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, косато му беше бяла и леко къдрава и имаше посивели мустаци, равно и късо подрязани.

Влязохме в къщата и тримата. Тя бе малка, но обзаведена с неочакван вкус. До едната стена бе опрян бюфет, а върху него бе сложена кана. В средата на стаята имаше маса, застлана с бяла покривка, а върху нея бяха наредени прибори от сребро и искрящ кристал. Местата бяха три. На стените имаше картини, а на пода — дебел мъхнат килим.

— Мис Ленсинг — каза нашият домакин, — моля заповядайте, седнете тук. А мистър Карсън ще седне срещу вас. Вече можем да започнем. Сигурен съм, че супата още не е изстинала.

Нямаше други хора. Бяхме само тримата. А положително, мислех си аз, не нашият домакин, а някой друг бе приготвил обяда, макар че нямаше и следа от този човек, нито пък от кухня. Ала тази мимолетна мисъл изчезна почти веднага, след като се появи, защото такава мисъл съвсем не съответстваше на стаята и на сложената маса.