Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 27

— Всичко ли е такова, каквото си го спомняш? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не е, каквото си го спомням, но някак всичко е такова, каквото знаех, че ще бъде. Тогава нямаше такива дървета, нито такива потоци. Но стига да видиш едно дърво да пламти в лъчите на есенното слънце и можеш да си представиш как би изглеждала цяла гора от такива дървета. Достатъчно е да си видял как тече един червен и задръстен от мръсотия поток, за да можеш да си представиш какво би било, ако местността не беше замърсена.

Лаят се чу отново и по гърба ми полазиха студени тръпки.

— Кучета — каза Елмър. — Преследват нещо. Или са кучета, или вълци.

— Бил си тук през Последната война. Тогава е било различно.

— Различно беше. Почти всичко беше мъртво или умираше. Но тук-таме имаше места, където старата Земя се беше запазила. Малки долчинки, в които отровата и радиацията не бяха проникнали, местности, избягнали пряко попадение. Достатъчно, за да ти даде представа как е било всичко едно време. Хората живееха предимно под земята. Аз работех на повърхността, конструирах една от бойните машини — може би последната машина от този тип, която някога е била строена. Ако оставим настрана целта, за която бе направена, тя представляваше чудесен механизъм, а и нямаше как да не е, защото не беше просто машина. — Тялото беше на машина, но мозъкът бе нещо друго — комбинация от човек и машина — електронен мозък, свързан с мозъците на хора. Не знаех кои са тези хора. Някой може и да е знаел, но не и аз. Често се чудех — нали разбираш, това бе единственият начин, по който все още можеше да се води война. Нито едно човешко същество не би могло да води такава война. Затова машините — помощници и другари на човека — продължаваха войната. Не зная защо не преставаха да се бият. Често съм се питал защо. Бяха разрушили всичко, за което си заслужаваше да се бият, и нямаше никакъв смисъл да продължават. Той млъкна и се изправи на крака.

— Да се връщаме. Сигурно си гладен, както и младата дама. Флеч, страхувам се, че не ми е много ясно защо и тя е с нас.

— Заради някакво съкровище.

— Какво съкровище?

— Всъщност и аз не знам. Нямаше време да ми обясни.

От мястото, на което стояхме, се виждаше блясъкът на огъня и ние тръгнахме към него.

Синтия бе коленичила пред купчина жарава, която бе изгребала от огъня, и държеше над жаравата някакъв съд, като разбъркваше сготвеното с лъжица.

— Надявам се, че ще се ядва — каза тя. — Това е един вид яхния.

— Излишно беше да си правите труд — отвърна Елмър малко засегнат. — Когато се наложи, аз съм доста способен готвач.

— И аз също — рече Синтия.

— Утре ще ви намеря малко месо — каза Елмър. — Видях много катерици и един-два заека.

— Нямаме ловни принадлежности — намесих се аз. — Не си донесохме пушки.

— Можем да си направим лък — каза Синтия.

— Няма нужда нито от пушки, нито от лъкове — отговори Елмър. — Ще стане и с камъни. Ще посъбера малко речни камъчета…