Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 104

— Ще му дойде времето — казах аз. — Как не мога да си спомня датата на неговото основаване. Може и никога да не съм я знаел.

Синтия поклати глава.

— Аз също не я зная.

— Едно се радвам, че научих — каза Джо. — За тези смазочни материали. Това е нещо, за което бяхме започнали да се безпокоим малко. Знаем, че след време ще ни потрябват, и се надявахме, че ще можем да се свържем с някои хора, които биха имали възможност да ни снабдяват. Успеят ли да се доберат до суровината и да ни я дадат, ние бихме могли да я рафинираме до такава степен, че да бъде използваема. Няма да ни трябва голямо количество. Обаче досега не сме имали голям късмет с хората.

— Ще ги получавате от Гробището рафинирани и готови, според вашите спецификации — казах аз. — Но не им плащайте цената, която те ще ви поискат.

— Нищо няма да плащаме — каза Джо. — От това, което ни разказахте, е ясно, че те са долнопробни негодници.

— Точно такива са — казах аз. — А сега трябва да си тръгваме.

— За да не изпуснете срещата си с бъдещето.

— Имате право — казах аз. — Ако се случи тъй, както се надяваме, че ще се случи, би било чудесно да ви намерим там в очакване на нашето пристигане. Мислите ли, че ще можете да го сторите?

— Кажете ни датата — каза Джо и аз му я дадох.

— Ще бъдем там — обеща той.

Когато тръгнахме надолу по стълбата, той ни каза:

— Слушайте, да речем, че не успеете. Да речем, че там няма капан на времето. Е добре, ако това ви сполети, не е необходимо да ходите в оная колиба. Нали разбирате, ужасно неприятна работа — почистване, труп на мъртвец и така нататък. Защо да не дойдете да живеете с нас? Не ви предлагаме голям разкош, но ще се радваме да бъдете с нас. Можем да отидем на юг, за да презимуваме и…

— Благодарим ви, ще дойдем — каза Синтия. — Ще бъде много хубаво.

Продължихме да слизаме по стълбата и след това тръгнахме нагоре по клисурата. Пукнатината в отвесната скала беше точно пред нас и преди да стигнем до нея, се обърнахме, за да погледнем нашите приятели. Те се бяха извъртели, така че сега бяха с лице към нас. Махнахме им с ръце и се отправихме към пукнатината.

Бяхме почти влезли в нея, когато ни удари бушуващата вълна, която не бе вода и когато тя започна да се оттегля, ние стояхме разтърсени и недоумяващи.

Защото се намирахме не в оная клисура, каквато я помнехме, а в Гробището.

Глава 20

Урвата все още си беше там и изкривените кедрови дървета растяха по склона й, там бяха и хълмовете, а също и клисурата, която минаваше между тях. Но пустошта беше изчезнала. Потокът бе хванат между стени от дялан камък, иззидани с голям вкус, а моравата — подрязана и гладка като килим, започваше от подножието на отвесната скала и стигаше до каменния канал. В шахматен ред бяха наредени паметници и се виждаха групички от вечнозелени храсти и тисове.

Почувствувах, че Синтия се сгуши до мен, ала не я погледнах. Точно в тоя момент не ми се искаше да я поглеждам. Опитах се да говоря с твърд глас:

— Сенките пак я оплескаха — казах аз.

Опитах се да пресметна колко ли време би трябвало на Гробището, за да се разпростре от предишните си граници до това място и отговорът беше: вероятно много столетия — може би се намирахме толкова далече в бъдещето, колкото преди бяхме назад в миналото.