Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 101

— Не, много ви благодаря — рече Синтия. — Току-що обядвахме.

Качихме се по стълбата и се озовахме в каютата. Имаше маса в единия й ъгъл, койки на два етажа и канапе покрай едната стена. Както бе казал Джо, мястото бе тесничко, но уютно.

— Добре дошли на борда — каза Джо. — Радвам се, че ми гостувате.

— Интересува ме нещо, което споменахте — каза Синтия. — Вие казахте, че сте били врагове?

— О, да, така е наистина, но нашето сприятеляване е най-важното нещо в живота ни. След като бях екипиран и подготвен да воювам, след като бях натоварен с муниции и цялото оборудване бе изпробвано, тръгнах. От време на време изпращах сведения как напредвам, но не много често, защото можех да бъда открит. Бяха ми дали, разбира се, няколко обекта за прицел и ги обиколих, но всеки път откривах, че вече са обезвредени. Скоро след като стигнах до първия обект, не можах да установя връзка с родината и всъщност след това никога вече не се свързах с базата у дома. Бях напълно откъснат. Отначало мислех, че това е само някаква временна повреда в съобщенията, но след време заключих, че е станало нещо много по-значително от авария във връзката. Чудех се дали моята страна не е вече окончателно сразена, или пък дали военните центрове не са се укрили още по-надълбоко под земята, но си казах, че каквато и да бе причината за аварията, ще продължавам да изпълнявам дълга си.

И така, ожесточено продължавах напред. Посетих отдалечените за мен обекти, но всичките бяха извадени от строя. Обаче не спрях дотам. Скитах се да търся онова, което в тези дни наричаха „случайни мишени“. Подслушвах ефира за сигнали, които можеха да издадат местоположението на скрити бази. Ала сигнали нямаше — нито наши, нито техни. Нямаше „случайни мишени“. От време на време се натъквах на малки селища, чиито обитатели бягаха или се криеха от мен. Не ги закачах. Като обекти те бяха твърде незначителни. Няма смисъл да се използува ядрен заряд, за да се унищожат стотина души. Особено, когато тяхната смърт не би дала никакво тактическо преимущество. Намирах само разрушени градове, в които може би още живееха неголеми, жалостиво сгушени купчинки хора. Намирах взривени поля, огромни кратери, широки по цели мили, издълбани чак до най-долния скален пласт, стелещи се отровни облаци, пространства от някога плодородна земя, сега напълно унищожена; тук-таме срещах групи мъртви или умиращи дървета и нито стръкче трева. Невъзможно е да ви разкажа какво беше, невъзможно е да си представите какво беше.

И така, потеглих назад към къщи, като се движех бавно, защото вече нямаше смисъл да се бърза, а трябваше да помисля върху много неща. Няма да ви обременявам с моите мисли със скръбта и чувството за вина.

— Едно нещо ме озадачава — казах аз. — Зная, че сте повече от един — искам да кажа повече от едно човешко същество. Може би сте няколко. А говорите за себе си като за един човек.

— Някога — каза Джо — бяхме петима, петима мъже, които бяха готови да пожертвуват телата си и своя статут на човешки същества, за да попълнят екипажа на тази бойна машина. Единият беше професор по математика, много известен учен; имаше и военен — генерал, главнокомандуващ на армии; един доста знаменит астроном; един бивш борсов агент; а последният, колкото и да е невероятно, беше поет.