Читать «Скитникът между звездите» онлайн - страница 24

Кулата на Давид — каза мисионерът на майка ми.

Не! — извиках аз с голяма сигурност.

Искаш да кажеш че това не е правилното име? — попита мисионерът. Аз кимнах.

Тогава как се казва, мойто момче?

Казва се… — започнах аз и добавих неуверено — Не помня.

Не изглежда съшата сега — продължих аз, след като помълчах — Страшно много са я оправяли.

В този момент мисионерът подаде на майка ми друга избрана от него снимка.

— Сам аз бях тука точно преди шест месеца, госпожо Стандинг. — Той посочи с пръст. — Това е Яфската порта, през която влязох и отидох направо при кулата на Давид ей тука в дъното на снимката, където е пръстът ми. Специалистите са единодушни по тези въпроси. Ел Кула, както е била известна на…

Но тук аз отново го прекъснах и посочих купищата парчетии от разрушена зидария в левия ъгъл на снимката.

— Някъде там — казах аз — това име дето сега го казахте, евреите така я наричаха. Ама ние я наричахме някак другояче. Наричахме я…Забравих.

— Чуйте го малкия — засмя се баща ми — човек ще рече че е бил там.

Аз кимнах, защото в този миг знаех, че съм бил там, макар всичко да ми изглеждаше странно по-друго. Баща ми се изссмя по силно, но мисионерът си помисли, че аз си правя шега с него. Той ми подаде друга снимка. Беше гледка на гола пустош, без дървета и растителност, плитък пролом със сипеи по полегатите склонове. Някъде към средата имаше купчина жалки колиби с плоски покриви.

— Хайде моето момче, къде е това? — попита ме мисионерът. И аз се сетих за името.

— Самария — казах без да се забавя.

Баща ми, развеселен плесна с ръце, майка ми беше озадачена от странното ми държане, а мисионера прояви раздразнение.

— Момчето е право — каза той — Това е село в Самария. Аз минах през него. Затова купих картичката. И по това личи, че момчето е виждало подобни снимки и друг път.

Баша ми и майка ми го отекоха.

— Но то е друго на картинката — обадих се аз, докато паметта ми беше заета да възстанови предишния вид на снимката. Общите черти на гледката и линиите на далечните възвишения бяха същите. Разликите аз отбелязвах на глас и сочех с пръст.

— Къщите бяха ей тука, а там имаше повече дървета, много дървета и много трева, и много кози. Аз ги виждам и сега, и две момчета ги караха. А ей тука имаше много мъже, които вървяха подир един мъж. А тук — аз посочих мястото, за което бях казал, че там имало село — има много скитници. И те нямат никакви дрехи, само дрипи. И те са болни. Лицата и ръцете, и краката им са целите в рани.

— Той е чул тия истории от черква, или някаде…нали си спомняте изцелението на прокажените в евангелието от Лука — с усмивка на задоволство рече мисионерът — Колко болни скитници има, мойто момче?

Бях се научил да броя до сто на пет годишна възраст, затова се вгледах внимателно в групата и заявих:

— Десет. Те всички размахват ръце и крещят срещу другите хора.

— Но не се доближават? — беше въпросът.

Аз поклатих глава.

— Те само стоят ей там и все крещят, сякаш нещо им има.

— Продължавай — подкани ме мисионерът — Какво става после? Какво прави мъжът, който е пред другата тълпа, за която каза, че вървяла?