Читать «Екипажът на „Пандора“» онлайн - страница 4

Морякът седна от едната страна, Уилям мина на другата и салът се понесе по огледалната повърхност на океана.

Макар и да нямаше повече от петнадесет-шестнадесет години, Уилям владееше веслото си прекрасно. Беше се упражнявал в това изкуство дълго преди да бе постъпил на „Пандора“ и неговата помощ значително облекчаваше моряка.

Салът се движеше бързо напред, вземаше по два-три възела на час. Скоро се появи лек източен вятър, който гонеше двамата корабокрушенци в желаната от тях посока.. Въпреки това Бен изглеждаше загрижен и недоволен:

— Не ми харесва тоя вятър. Наистина, той не ни остаря да се отклоним на изток, но помага и на другите. При това техният сал има платна, благодарение на което те лесно ще ни настигнат!

— А защо не опитаме и ние да сложим платна? — попита момчето. — Какво ще кажеш, Бен?

— Мислих вече по това, Уилям. Разбира се, можем да го направим. Имаме и платнище, и кливер. Но откъде ще вземем въжета? Впрочем, ето кливершкот, ето лост от брашпиля и нашите весла. Веслата ще поставим ето така и ще закрепим между тях платното.

Морякът измъкна платнището и мачтата, закрепи вертикално веслата, сетне изпъна платнището, голямо няколко квадратни метра, и то веднага се наду от вятъра.

Оставаше само „пасажерите“ да управляват сала, което и направиха с помощта на аншпуга, който употребиха вместо кормило.

Планът им успя, платното се наду съвсем и салът започна да взема по пет възела в час. Нямаше основание да се мисли, че големият сал на преследвачите ще може да достигне по-голяма бързина. По такъв начин Бен и Уилям не можеха да бъдат настигнати. Бен се увери напълно в това и вече не се върна към мисълта за мрачната опасност. Но другите опасности не бяха малко и по-незначителни, ето защо двамата седяха по местата си, потънали в отчайващо размишление. Мъртвата тишина се нарушаваше само от еднообразния тласък на вълните, които се удряха о борда на сала!

II

Ветрецът бърчеше водата. Но след час затихна и океанът отново се успокои, съвсем замря, повърхността оставаше гладка и неподвижна като огледало.

Салът спря на място. Импровизираното платно сега започна да служи само за защита от палещите лъчи на тропическото слънце. Бен не предложи на момчето да се заловят пак за веслата, макар че опасността да бъдат настигнати не бе отминала.

Дали енергията му бе отпаднала поради многото опасности, или страхът от преследването бе намалял, той сам не разбираше, вече не бързаше. Като хвърли поглед към хоризонта, обтегна крака върху сала в сянката на платното.

Юнгата вече спеше.

„Радвам се, че си отдъхва, каза си Бен, иначе и той би се мъчил от глада като мен. Да можех и аз поне малко да потъна в забрава! Болката в корема ми е все по силна, минават вече четиридесет часа, до колкото мога да си спомня, откак изядох последния сухар. Какво ще се яде занапред? Остават само ботушите. Но те са така напоени със сол, че ще усилят жаждата. Боже милостиви! Няма да се яде, вижда се, а и какво ще пием? Няма ли да чуеш. Всемогъщи, молитвата поне на Уилям? Хляба, който ни даваш, дай ни го и днес, иначе скоро ще заспим вечния си сън…“