Читать «Моят процес» онлайн
Варлам Шаламов
Варлам Шаламов
info
Варлам Шаламов
Моят процес
Бригадата ни бе посетена лично от ФЬОДОРОВ. Както винаги при приближаването на началството, колелата на ръчните колички се завъртяха по-бързо, ударите на кирките станаха по-чести, по-силни. Впрочем малко по-бързо, малко по-силни — тук работеха стари лагерни вълци, готови да плюят на всякакво лагерно началство, пък и нямаха сили. Ускоряването на темпото на работа бе само страхливо следване на традицията, а може би и уважение към собствения бригадир — иначе биха го обвинили в заговор, биха го свалили от длъжност, биха го осъдили, ако бригадата спре да работи. Безсилното желание да се намери повод за почивка би било изтълкувано като демонстрация, като протест. Колелата на ръчните колички се въртяха по-бързо, но това бе повече от учтивост, отколкото от страх.
ФЬОДОРОВ, чието име се повтаряше от десетки изгорени, напукани от вятъра и глада устни, беше инспектор на районния отдел в мината. Приближаваше се до забоя, в който работеше нашата бригада.
Малко са зрелищата на този свят, които да са толкова изразителни, колкото наредените една до друга фигури на лагерното началство — с червени муцуни, охранени, тромави, натежали от собствената си сланина, с греещи като слънца нови-новенички, смърдящи къси овчи кожуси, с везани якутски кожени калпаци и с ръкавици с дълги маншети с ярка бродерия — и фигурите на „мършите“, на облечените в дрипи „фитили“ със стърчащи фъндъци вата от износените памуклийки, „мърши“ с еднакви мръсни кокалести лица и гладен блясък в хлътналите очи. Подобни композиции бяха всекидневни, ежечасни — и в „етапните“ вагони „Москва — Владивосток“, и в прокъсаните лагерни палатки от най-обикновен брезент, в които затворниците зимуваха на полюса на студа, без да се събличат, без да се мият, където косите замръзваха за стените на палатките и където беше невъзможно човек да се стопли. Покривите на тези палатки бяха надупчени — по време на близките взривове в забоите камъните попадаха в палатките, а един голям скален къс така си и остана в нашата палатка — седяхме на него, ядяхме, деляхме си хляба…
ФЬОДОРОВ вървеше из забоя, без да бърза. С него имаше още хора, също с къси кожуси — не ми бе съдено да разбера кои са.
Беше пролет — неприятно време, когато леденостудената вода блика отвсякъде, а още не ни бяха раздали летните гумени цървули. Всички бяхме обути като за през зимата — с платнени „ботуши“, съшити от стари ватени панталони, с подметки от същия материал — те подгизваха още след първите десет минути работа. Пръстите на краката — измръзнали, кървящи — ни боляха непоносимо. През първите седмици с цървулите не беше никак по-добре — гумата лесно пропускаше студа на вечно замръзналата почва и тъпата болка ни подлудяваше.
ФЬОДОРОВ се разходи из забоя, попита нещо и бригадирът ни, почтително превит, му отговори; ФЬОДОРОВ се прозя и златните му, добре направени зъби отразиха слънчевите лъчи. Слънцето вече се беше издигнало нависоко — предполагаше се, че ФЬОДОРОВ е излязъл на разходка след нощна работа. Той отново попита нещо.
