Читать «Огненият легион» онлайн - страница 31

— Няколко пъти сънувах полезни сънища, даващи ми подсказки и съвети… — замислих се за момент. — Но откакто се върнах от земята на вампирите, не ми се е случвало.

— Тоест не си запознат с осъзнатите сънища?

— С какво, с какво? — искрено се учудих аз.

Не, интуитивно можех да се досетя за какво става въпрос, но да се похваля с някакви особени знания или умения в тази област — уви, не можех. А и да можех, със сигурност не бих.

— Ясно — каза Майсторът, явно решил този път да мине без лекции. — Добре. Със сънищата ще се занимаваме друг път. Засега се настанявай във форта. Между другото, погрижих се теб и Наив да не ви товарят много, така че след обяда и двамата трябва да сте тук.

С труд сдържах облекчената си въздишка.

Това ли е всичко? Толкова се страхувах от това място, мислех, че ще ме измъчат до смърт. А в крайна сметка ми обещаха помощ, съобщиха ми и много полезна информация. Това те настройва на позитивна нотка.

— Дай си ръката.

Майсторът извади от чекмеджето вече познатият ми артефакт и нанесе на рамото ми нова татуировка — върху вече съществуващата.

— Това е пропуск за тази сграда. Сега можеш да си тръгваш, утре ще те чакам.

Казах си „довиждане“ с плешивия Майстор, срещнах Наив и двамата напуснахме изследователския център. През целия път Викерс младши радостно разказваше за нещата, които са му обещали в лабораторията. Според думите на местните специалисти те вече бяха постигнали успех в изучаването принципа на работа на артефактите и сега трябва само да се справят със страничните ефекти. Дреболия някаква си — да спасят от смърт онези, които ще използват артефактите. Надявах се, че при тези експерименти учените все пак ще пазят здравето на Наив, защото съдейки по щастливия блясък в очите на младежа, той беше готов още сега да се потопи в работата, пренебрегвайки своята безопасност. Макар че, честно казано, самият аз бях съгласен да вися по цял ден в този център, само и само да ми върнат способностите към Занаята и да ме избавят от трижди проклетия артефакт.

Вече мръкваше, когато стигнахме жилищните корпуси. За разлика от дневното безлюдие, сега между сградите едва ли не на разстояние, на което можеха да се виждат, непрекъснато минаваха многобройни патрули. Двамата с Наив ни спираха няколко пъти и проверяваха пропуските ни с помощта на някакви стъклени артефакти. Но най-силно ни поразиха ярките трептящи светлини по стените на форта. Най-вероятно светлината беше външното проявление на защитните заклинания, защото според мен подобно осветяване на външните стени нямаше никакъв практически смисъл. Освен ако някой не е решил да организира празничен фойерверк по случай началото на войната.

— Зак, виж — докосна ме по рамото Наив.

„И все пак наистина ми върви — помислих си аз, гледайки в указаната от Викерс младши посока. — Не знам дали съм Човек на съдбата, но виж, Човек на неприятностите — със сигурност. Иначе как да си обясня факта, че в огромния форт, сред множество казарми, точно до нашата се сблъскахме с Ейнджъл Митис и компания?“