Читать «Аферата» онлайн - страница 4

Същото щяха да направят и ако се втурнех напред. А и къде можех да отида, по дяволите? Да избягам навътре в Пентагона? Абсурдна идея. Това е най-голямата административна сграда в света. Трийсет хиляди души. Пет надземни етажа. Два подземни. Двайсет и седем километра коридори. Десет радиално разположени коридора между отделните сектори. Максимум седем минути за преодоляване на разстоянието между всеки две произволни точки. Бях чувал, че това време е изчислено на базата на бърз „марш на скок“, което означава шест километра в час. Ако тичам колкото ме държат краката, бих могъл да го преодолея за около три минути. Но къде ще отида? Бих могъл да се шмугна в някое от сервизните помещения, да открадна кутията с обяда на чистачката и да изкарам ден-два. Или да взема заложници, за да ги накарам да ме чуят. Но доколкото ми беше известно, никой досега не беше спечелил нещо от вземането на заложници.

Затова реших да изчакам.

— Надявам се да имате хубав ден, сър — обяви служителят на ОС отдясно и се плъзна покрай мен.

Колегата му стори същото отляво. Обърнах се да ги погледна. Двама мъже на пост, които очевидно се наслаждават на възможността да се поразтъпчат на чист въздух и да сменят наблюдателния си пункт. Всъщност поведението им съвсем не беше лишено от логика. Може би беше част от предварителните им планове. Бяха направили безуспешен опит да ме заключат в някоя стаичка и сега просто минаваха на план Б. Всичко е наред. Ще изчакат да вляза в сградата, ще затворят вратите и ще превключат на ситуацията за контрол на тълпите. Тоест ще разпръснат хората, които вече са преминали проверката, за да увеличат шансовете им за оцеляване при евентуална престрелка. Предполагаше се, че стъклата на вратите са бронирани, но човек никога не знае къде са отишли парите на данъкоплатците.

Вратата на крачка пред мен беше отворена. Поех си дълбоко дъх и влязох във фоайето. Понякога наистина трябва да пипнеш печката, за да провериш дали е гореща.

2

Парфюмираната жена с бледите ръце вече крачеше забързано по коридора отвъд въртящата се бариера. Нея я бяха пропуснали. Двама души седяха пред нещо като високо бюро точно пред мен. Други двама вляво проверяваха значките и пропуските. Четиримата в дъното продължаваха да бездействат. Все така в група, наблюдаващи мълчаливо като съвсем отделен екип. Все още не виждах обувките им.

Отново си поех дъх и пристъпих към бюрото.

Като агне на заколение.

— Да, сър — уморено ме погледна човекът, седнал отляво.

В гласа му прозвуча по-скоро отговор, отколкото въпрос. Сякаш го бях попитал нещо. Беше млад и сравнително интелигентен. Гледаше ме с очакване.