Читать «Аферата» онлайн - страница 203

Нямаше грешка и при сенатора минута по-късно. Той беше физически по-слаб, но лицето му беше станало по-хлъзгаво от кръвта, която шуртеше от счупения в таблото нос. Това компенсира нещата — поне що се отнася до усилието.

88

Слязох от колата точно в единайсет и двайсет и осем. Влакът се намираше на петдесет километра южно от нас. В момента вероятно минаваше под естакадата на шосе 78 източно от Тюпълоу. Затръшнах вратата, но оставих стъклата свалени. Хвърлих ключа в скута на Рийд Райли и се обърнах.

Усетих присъствието на някаква фигура вляво от себе си.

И на друга вдясно, но на по-голямо разстояние.

Добра тактика. Можех да използвам беретата срещу едната фигура, можех да я използвам и срещу другата. Но не и срещу двете едновременно. Нямаше да ми стигне времето.

Останах на място и зачаках.

Първа се обади фигурата отдясно.

— Ричър?

Гласът ми беше добре познат.

— Деверо?

— И Мънро — обади се фигурата отляво.

— Какво търсите тук, по дяволите?

Двамата тръгнаха към мен, а аз се опитах да ги задържа по-далеч от колата.

— Защо сте тук?

— Нима наистина допускаше, че ще му позволя да ме задържи в ресторанта? — попита Деверо.

— Надявах се — казах аз. — Не исках никой от вас да чуе какво си говорим.

— Напротив, искаше. Нали затова накара Райли да свали стъклата?

— Нищо подобно. Исках чист въздух. Нямах представа, че сте наблизо.

— А защо не искаше да чуем?

— Заради това, което казаха за теб. Освен това исках Мънро да се върне в Германия с чиста съвест.

— Моята съвест винаги е чиста — рече Мънро.

— Но винаги е по-лесно да се направиш на тъп, след като не знаеш отговора.

— Никога не съм имал проблеми да се правя на тъп. И много хора мислят, че наистина съм такъв.

— Лично аз се радвам от това, което чух за себе си — каза Деверо.

Единайсет и трийсет и една. Влакът се намираше на четирийсет и пет километра южно от нас. Поехме по траверсите. Зелената кола остана зад нас заедно с пътниците. Подминахме старата водна кула, излязохме на прелеза и завихме на запад. Патрулката на Деверо беше спряла на банкета четирийсет метра по-нататък. Мънро отказа да се качи. Каза, че ще отиде пеша да вземе служебната кола, паркирана пред бар „Бренънс“. Каза още, че трябва да се прибере в Келам по най-бързия начин, за да освободи минохвъргачите, а след това да подремне преди дългия път. Стиснахме си ръцете. Малко по-официално, отколкото налагаше ситуацията. Аз искрено му благодарих за помощта. После той се обърна и си тръгна. След десет крачки фигурата му се стопи в мрака.

Деверо ме закара до главната улица и спря колата си пред хотела. Беше единайсет и трийсет и шест. Влакът се намираше на трийсет и седем километра от Картър Кросинг.

— Освободих си стаята — казах.

— Аз не съм.

— Но преди това трябва да се обадя по телефона.

Използвахме офиса зад рецепцията. Оставих един долар на бюрото и набрах служебния номер на Гарбър. Вече не ми пукаше дали продължават да го подслушват. Насреща вдигна някакъв лейтенант, който се представи като най-старши на дежурния екип. След което добави, че на практика е единственият дежурен. Нощна смяна. Помолих го да вземе лист и химикалка. Той ме увери, че и двете са пред него. Предупредих го да се подготви за диктовка, да маркира съобщението като спешно и да го остави на видно място върху бюрото на Гарбър.