Читать «Дори да си отидат» онлайн - страница 4

— И какво, гласът си отиде, така ли?

— Извини се за безпокойството и си отиде. Много любезен беше.

— Значи… си отиде веднага, така ли? — подчерта лекарят недоверието си. Една халюцинация не си отиваше по заповед, дори и президентска да е.

— Ако не задаваше такива идиотски въпроси, щях да го задържа да си поприказваме. Интересно е да си приказваш с невидими хора, нали?

Пръстите му обаче в разрез с думите избарабаниха нещо морзово по лъскавия плот на масата — антикварна вещ, също от нечии будоари.

— А усещане за присъствие?

— Разбира се. Но не на конкретно място. Имаше нещо наоколо, което после също изчезна.

— След уискито ли?

— Май че да — призна си държавният глава и по възшироката му пижама мина тръпка, както по лъскавата повърхност на духнато от нисък ветрец езеро. — Но преди това не бях пил.

Психиатърът се изправи, макар никак да не му се слушаха интимните признания на това свирепо мъниче, което редовно си облекчаваше душата пред него в психоаналитични сеанси. Държеше на тях, като на всекидневния масаж, както на спортните упражнения и винаги окуражаващите предсказания на придворната му врачка, защото настояваше да господарува над изтерзаната страна поне още три-четири десетилетия.

— Легнете, господин президент. Многократно си позволих да посъветвам и вас, и съпругата ви да престанете с тия спиритически сеанси, да прогоните своите любими астролози и врачки…

— Няма за какво да лягам — озъби му се президентът в защита на мистиката, която неизбежно покорява подобни хора и режими. — Щом знаеш повече от тях, казвай сега какво е!

— Мой дълг е да ви прегледам.

— И ще кажеш, че е от нервите, това и самичък си го знам. Кажи по-напред какво мислиш!

Доктор Зентано седна отново насреща му, усмихна се професионално.

— Няма нищо тревожно, разбира се…

— Разбира се — подигра го президентът и скочи от креслото, зашляпа бос по килима. — Само не ми започвай с дежурните успокоения! Тревожно е!

Лекарят търпеливо посъзерцава жълтеникавите му крака, ритнали, преди да станат, везаните ориенталски чехли, после го стресна с една високо и остро изречена заповед:

— Седнете и се обуйте!

Президентът сепнато прекъсна разходката си, втренчи се изненадано в очите му, не издържа на хипнотичната им сила и послушно се върна на канапето; омекна, почти рухна в пижамата си, която цялата се набръчка. Лекарят улови китката му; излишно бе, но меренето на пулса успокоява пациента, а на лекаря дава време да поразрови знанията си, ако ги няма — да ги съчини. Какво да му каже? Слуховите халюцинации са свързани с доста точно определени заболявания, от каквито президентът не страдаше. По-лесно би било наистина, както и друг път, с две-три изречения и с равния стъклен блясък на зелените си очи да го превърне в един сгърчен червей. Диктаторът имаше нужда от време на време да се превръща пред своя лекар в разкаяно дете, което изплаква чувството си за вина след направените пакости. Но Зентано не искаше тази вечер да му дарява облекчение, пък и той после отново щеше да настоява за обяснение. Какво да му каже? Един психиатър е длъжен да може да обяснява на пациента ся и онова, което сам не знае; като гледачката на кафе, която вижда всичко в мъничкото черна тиня на дъното на чашата.