Читать «Дори да си отидат» онлайн - страница 16

— Ама все така ли ще ни разпитвате?

— Нямаме друг начин. Мисията ни е да изучим какво представлява човешката цивилизация — съобщи отново с равната си любезност гласът.

— И после?

— После ще си отидем. Но ние скоро дойдохме и още ни е много трудно…

— Добре, питайте! — предаде се Зентано и отиде за нова чаша, та да разреди в нея част от уискито. А по пътя до барчето можа дори и да си помисли, че научната фантастика все пак си е свършила добре работата: ето, един малък фокус с уискито и веднага повярва, че разговаря с чужда цивилизация и дори не се учудва на това!

— Вие сигурно сте уморен вече — смили се неочаквано чуждата цивилизация. — Разбрахме състоянието ви. Хубаво ще бъде първо да си починете, та да може и по-добре да ни обясните нещата. Важното е, че повярвахте в нас. Само един въпрос още, молим ви! Нужен ни е, за да доуточннм схемата на утрешните си въпроси. Може ли?

— Моля! — отвърна официално лекарят, сякаш водеше вече преговори от името на човечеството.

— Как трябва да се разбира тази мисъл: „Един разговор за дървета включва в себе си премълчаването на толкова много престъпления“?

— Чия е? — настръхна Зентано.

— На някой си Бертолд Брехт. Както ни казаха — писател. Не бил жив.

— Кой ви я каза? Тук ли ви я казаха?

— Да.

— Но кой? — трескаво настоя психиатърът.

Гласът, изглежда, не знаеше и какво е дискретност:

— Една жена, художничка. Вие как бихте ни я обяснили?

— Смисълът е ясен. Не за дърветата трябва да разговаряте с хората.

— А за какво? — попита гласът, все така мелодично и все така нечовешки наивно.

— Впрочем не! Тъкмо за дърветата! Да, да, тъкмо за дърветата, ако искате хората изобщо да разговарят с вас!

— Пак има някакво противоречие…

— Уф — изправи се той. — То да е само едно! Хайде, оставете ме вече да спя!

— Да, да, извинете ни — побърза да каже гласът, но явно не бе овладял и смисъла на човешките интонации, защото нямаше никаква виновност в него. — Много ви благодарим!

Зентано постоя в очакване да долови все пак някакво движение, докато мускулите му не издържаха на напрежението и леко затрепераха, като след силна преумора.

— Ало — подвикна той тихо. — Тука ли сте още?

Никой не му отвърна. Отидоха си, констатира той, но не изпита облекчение. Отново прав пресипа от напълнената от тях чаша в другата, разреди го със сода, повтори на глас, за да чуе гласа си: Отидоха си! Наистина бяха си отишли, а присъствието им сега бе като че ли съвсем осезаемо. Сигурно това бяха въпросите им, които продължаваха да лежат напластени в гъстия въздух — и зададените, и незададените. Той не посмя да им отвори прозореца и се запромъква като крадец под тежкия им таван, от едната стена на просторния хол до другата. Опита и да се брани с отчаяна насмешка: „Какво пък, ще си поговорим и за дърветата! Дърветата не правят ли същото? Не пие ли едното дърво соковете на другото, не тегне ли голямото с короната си над главата на малкото?… Лесно им е на поетите и на художниците! Една красива метафора — и си въобразяват, че са се отървали!“ Тия обаче не за метафори и за картинки са пристигнали, затова и при него бяха дошли, от художничката — при него! Тя ли бе му ги пратила, да я вземат дяволите!…