Читать «Клариса» онлайн - страница 5

Джуд Деверо

Когато се увери, че възпитаницата му умее да свири на орган, свещеникът повика в градчето един францискански монах, който я научи да композира музика. Много скоро момичето започна да пише с ноти и символи прекрасни балади, песни, меси и литании.

Тъй като през цялото време беше заета да свири на най-различни инструменти и да пише ноти, Клариса навърши петнадесет години, преди възпитателите й да открият, че тя може и да пее. Монахът, който вече се готвеше да замине обратно за абатството си, уверен, че ученичката му е овладяла всичко, каквото трябваше да знае, влезе една сутрин в църквата и бе посрещнат от толкова мощен глас, че расото му се развя като от вятър.

Когато най-сетне се убеди, че това прекрасно, невероятно силно пеене излиза от гърлото на дребничката му ученичка, старият монах падна на колене пред олтара и благодари на Господа за милостта, че му е изпратил това благословено дете.

Клариса видя любимия си учител с обляно в сълзи лице и треперещи ръце, стиснали кехлибарения кръст, и веднага спря да пее. Затича се към него, уплашена, че внезапно му е станало лошо или, което беше много по-страшно, че се е обидил от „крясъците“ й. Тя съзнаваше, че пее много силно, и се боеше от присъдата му.

След тази случка монахът започна да я обучава по пеене също така грижливо, както по композиране и свирене на различните инструменти. Скоро Клариса събра няколко групи деца и възрастни и състави чудесен хор, използвайки всеки що-годе добър глас в малката, обградена с каменни стени община.

Тя така и не разбра кога навърши двадесет години и зачака най-после да порасне или поне да се закръгли малко. Отчая се, когато си остана ниска и плоска и завидя ужасно на връстничките си, които се женеха и раждаха бебета. Те живееха друг живот, докато тя стоеше настрана и се задоволяваше да композира приспивни песни за плачливите им бебета.

Всъщност, какво право имам да недоволствам, каза си с усмивка тя и се залови с две ръце за ниския клон на ябълката. Само защото младите мъже се отнасят към мен със страхопочтително уважение — изключение правеше единствено Джон Торп, но той се държеше така с всички хора в градчето, — това не е причина да унивам. Когато навърши шестнадесет години, за ръката й се явиха четирима претенденти, но свещеникът отсече, че талантът й е дар от Бога и знак, че тя е определена да служи на църквата, а не да задоволява страстите на един смъртен мъж. Той отказа категорично да се съгласи с женитбата й и Клариса изпита безкрайно облекчение, защото никак не й се искаше да се омъжи. Но годините се изнизваха и тя започна да осъзнава болезнено колко е самотна. Тя обичаше музиката си, обичаше църковните песни, но понякога… като през лятото преди две години, когато изпи четири чаши силно вино на сватбата на кметската дъщеря. Замаяна от алкохола, тя грабна цитрата си, качи се на масата и изпя една много, много неприлична песен, която импровизира куплет по куплет. Разбира се, свещеникът поиска да я прекъсне още на първия куплет, но тъй като беше изпил повече вино от всички други и се смееше и се търкаляше в тревата, естествено не беше в състояние да я спре. Това беше прекрасна вечер за Клариса. Тогава тя се почувства част от градчето, част от хората, които беше познавала през целия си живот, а не нещо специално, разделено от общността заради талантите си — също като парченцето от черепа на Свети Петър, което се пазеше в скъпоценно ковчеже в църквата. Нещо, което вдъхваше уважение и до което никой не смееше да се докосне.