Читать «Човекоядци» онлайн - страница 59

Двамата заобиколиха една от групичките дървета в парка и Латимър чу в далечината радостни гласове на играещи малчугани.

— Училището е свършило — каза Сътън. — Сега започва царството на децата.

— Още нещо, ако не възразявате — погледна го Латимър. — Още един въпрос. Споменахте за много паралелни светове. Има ли на някой от тях местни жители? Възможно ли е да съществуват и други човешки раси?

— Доколкото съм осведомен, човекът е възникнал само веднъж, в Свят-1. Мисля, че не съм ви разказал всичко. Сигурно има още доста. Твърде съм зает, та нямам време да проучвам обстоятелствата. Казах ви каквото съм узнал от случайни разговори. Не знам колко паралелни светове са открити, нито пък на колко от тях са изградени станции. Знам, че във вашия свят съществуват още няколко поста освен Къщата на гагарите.

— Имате предвид местата, където пращат нежеланите личности?

— Много грубо се изразявате, мистър Латимър, но сте напълно прав. Колкото до появата на хора нейде другаде, смятам, че не е особено вероятна. Струва ми се, че човекът се е развил само благодарение на сложна комбинация от щастливи обстоятелства. Ако се вгледате по-внимателно в историята, ще стигнете до извода, че човекът изобщо не е имал надежда да се появи. Той е нещо като случайност на еволюцията.

— Ами разумът? Той се е наложил в Свят-1, а вие, изглежда, разполагате с доказателства, че е възникнал и тук. Дали разумът не е нещо, към което еволюцията се стреми и в крайна сметка го постига, независимо в каква форма и в кой свят? Сигурен ли сте, че не се е появил и в Света на гагарите? Около Къщата на гагарите са изследвани само няколко квадратни мили. Навярно и около другите станции не е по-добре?

— Задавате невъзможни въпроси — рязко отвърна Сътън. — Няма начин да ви отговоря.

Бяха стигнали до мястото, откъдето се виждаше цялата административна сграда. Сега мнозина, мъже и жени, се разхождаха насам-натам, правеха слънчеви бани, изтягаха се на тревата, събираха се на приказка по терасите, а децата радостно тичаха и играеха между тях.

Изведнъж Сътън, който вървеше по-напред, спря толкова рязко, че Латимър едва не се блъсна в него.

— Ето ги!

Латимър се взря натам, накъдето сочеше с пръст палеонтологът, обаче не видя нищо странно.

— Какво? Къде? — запита той.

— На върха на хълма, точно зад северната порта.

След миг Латимър ги различи — десетина същества, приклекнали на билото, откъдето преди няколко часа бе тичал към вратата и спасението. Бяха прекалено далече, за да ги разгледа както трябва, но смътно напомняха влечуги и изглеждаха черни като въглен, макар че не беше ясно дали това е естественият им цвят, или само илюзия върху фона на небето.

— За тях ви разказвах — поясни Сътън. — Нищо странно няма в появата им. Често клечат там и ни наблюдават. Подозирам, че сме им толкова интересни, колкото и те на нас.

— Разумните? — запита Латимър.

— Точно така.

В далечината някой изкрещя с все сила — Латимър не различи думите, ала крясъкът бе изпълнен с ужас, като рев на подплашено животно. После се раздадоха и други гласове, тълпата поде вика.