Читать «Земляци» онлайн - страница 33

Стоил беше слязъл надолу. Той се оглежда внимателно, за да намери по-удобен път, или пък за да следи отгде е по-безопасно. Шрапнели все още падаха наблизо, пропищяваха и куршуми. Варенов лежи отпуснат на ръцете му, бледен, със затворени очи. Но Стоял чувствува прекъснатото му и мъчително дишане, от време на време той едва чуто изохква. Стоил сам е ранен. Една тънка струя кръв се спуща изпод косата на челото му и слиза надолу по лицето. Долу, под Варенова, кръвта по дрехите на Стоила е много.

Стоил е на това място, където по-рано беше ротата. Той минава покрай цъфналата шипка. Никого нямаше тук. Наблизо лежаха убитите войници и коне от картечната рота. Те стояха в същите позиции, както беше ги видял по-рано.

Шрапнели се разпукват по-често и по-на близо. Стоил се оглежда и търси някакъв заслон. Но поглежда Варенова: идва му на ум, че той може да изгуби много кръв и това е по-опасно. Далеч пред него зад някакви скали се мяркат войници и бързо се скриват. Стоил се спира, заглежда се нататък и вика: „Санитари! Няма ли там санитари!“ Никой не се обажда. Той тръгва нататък, но сега западаха най-много шрапнели. Ставаше опасно навсякъде. Наблизо имаше високи скали. Стоил се повръща и тръгва към тях. Изведнъж бели облачета се появяват тъкмо над него. И преди да се разсее белият дим, преди дори да се чуе гърмежът, той бавно и тежко пада, като подкосен. Той пада най-напред на колене, после възнак. Варенов остава на гърдите му почти в същата поза, както беше го носил на ръце.

Наблизо до двата трупа е цъфнала шипка. Откъм хълма иде стихийният шум на боя. Но тук слънцето сякаш по-ярко пече и стои някаква дълбока и уединена тишина. Една пчела лети над розовите цветове на шипката, прави малки и трепетни кръгове и, бръмчи.

XI част

В първите дни на април из многобройните лагери, които бяха зад фронта, бързо и навсякъде се разнесе слухът, че е сключено примирие. Изглеждаше, че тоя път войната наистина ще се свърши. Отначало войниците посрещнаха новината спокойно и дори равнодушно. Те знаеха, че сега вече не ги лъжат, но не бързаха открито и шумно да се радват. Те таеха истината в себе си още, също както болните, които току — що са прекарали някоя тежка болест, не казват, че са здрави, от страх да не се повърне болестта.

Минаха се два — три дни. Радостта най-после широко и силно обзе всички. Всеки ден през полето във всички посоки се движеха кола, дори и там, гдето по-раво се смяташе опасно и рискувано. Войници, по един, по двама или на цели групи, отиваха от един лагер към други, най-много вървяха към Силиврия. Всеки искаше да отиде в града, да си купи нещо, или пък само свободно и безопасно да се разходи. Ония, които идеха от фронта, разказваха чудеса: при Кара Су свирели музики и наши и турски войници играели наедно хоро.

Наскоро през тези дни Делчо и Димитър отиваха към позициите. Те вървяха направо и без път през полето. Делчо не язди и води за повода коня си. Той беше тръгнал да обходи земляците. Когато се почнаха сраженията, техният полк се изгуби, той чу, че бил напред, но нищо повече не знаеше. Из пътя съвсем случайно той срещна Димитра. Делчо знаеше вече всичко.