Читать «Земляци» онлайн - страница 28

Никола наблюдава движението на веригите и изпада в истински възторг.

— Господи! — говори той — какви момчета! Маладци! Вървят си, вървят си тъй…

Не минава много време и веригите се скриват — билото на хълма пречеше да се виждат. Но веднага боят достига невъобразимо ожесточение и сила. Пушки, картечници, топове — всичко се слива в едно, ечи, раздрусва земята — бесният рев на ураган, който люшка и чупи вековен някой лес. Всичко това надминава всяко понятие за човешка сила. Това е нова и непокорна стихия, свирепа, разюздана и хищна, еднакво опасна за свои и за чужди. Земляците стоят като вцепенени, лицата им са изопнати и бледни, очите блуждаят.

Внезапно гърмежите престават изведнъж, като че по даден знак. Една от тия странни и неочаквани паузи, каквито често настъпват в сраженията. Така понякога затихва за малко и най-свирепата буря и уморената стихия сякаш поема дъха си. Настъпва напрегната тишина. Сега дълбоко се врязват и завинаги остават в съзнанието впечатления, които друг път минават незабелязани: някоя пчела, която бръмчи над розовите цветове на шипката, тихият шум на тревата, разлюляна едвам от вятъра. Тая болезнена тишина трае минута, две. И ето далеч някъде, глухо и задавено, като че изпод земята, но все пак ясно, зачува се ура. Три пъти повторено ура. Тръпки минават по снагата на войниците, нещо души гърдите, очите се премрежват и овлажняват. Там свирят „Шуми Марица“.

Веднага след тая къса пауза боят пак започва, по-страховито и по-зловещо.

Някъде имаше пожар — гореше навярно някое село. Синкавият дим се разстилаше ниско над полето, през което по-рано бяха преминали веригите. От някое време насам Димитър гледаше нататък.

— Никола! — говори ниско и плахо той. — Никола, я виж! Туй що е бе, таквоз, какви са тия хора?

Димитър показа с ръка. Из синкавия дим, който като полупрозрачна мъгла стои над полето, виждат се черните силуети на хора. Те са много, разпръснати по един или на малки групи, вървят по различни пътища, но всички се връщат назад. Те вървят много бавно, почти стоят на едно място, приведени, някак странно изкривени, колебливи и безпомощни — по-скоро призраци, отколкото хора.

Никола гледа учуден и смаян, без да може да разбере какво е това.

— А! Ранени са! Ранени! — говори ниско той. — Отиват назад. Ах, сиромасите, как се влачат!…

Близо до тях е застанал Буцов и също наблюдава. В тая минута, далеч до самата черта на хоризонта, се показва някаква верига. Черните фигури са приведени в обратна посока и цялата линия, подобно на вълна, огъва се и се полюшва назад. Над тях един след други се разпукват шрапнели, някакъв огнен вихър, които безпомощно ги шиба и гони пред себе си. И от тия черни човешки фигури, тъй бавни и малки под запаленото небе, иде сега горестното и тъмно страдание на една гибел.