Читать «Земляци» онлайн - страница 12

— Войникът — говори той по едно време — трябва да бъде храбър, послушен, издръжлив… Но той трябва да има още една добродетел: той трябва да бъде и търпелив. Войници! Трябва търпение, търпение и търпение!

Полковникът свършва и офицерите се разотиват по местата си. Настъпва облекчение, движение из редовете и лек шум. Стоил незабелязано беше взел отнякъде раницата и пушката си и се връщаше в строя. Лицето му е още бледно и съсредоточено. Никола, Димитър и Илия го посрещат мълчеливо само с очи, но в тия неми погледи има много умиление и любов. Димитър се върти неспокойно на мястото си, явно е, че той иска да каже нещо и не може да се въздържи. Стоил е в първата редица, Димитър се навежда близо до него и ниско му шепне:

— Стоиле!

— Е!

— Помниш ли… таквоз… сушавата година. За дъжд молебен правихме. При могилата де, в сушавата година…

— Е, че какво?

— Текна ми… Ти, таквоз… пак тъй пееше…

Никола чува всичко, усмихва се, но нищо не казва. В погледа му няма и сянка от насмешка и предизвикателство. Той е сериозен и някак унесен в себе си.

Прозвучават високи и напевни команди. Почваше се парадът.

най-после всичко се свърши и войниците се завърнаха в лагера. Никола е поуморен и зачервен от маршировката, снема паласките си и сърдито ги захвърля в землянката.

— Търпение, търпение и търпение! — говори той. — А ти се надяваш за мир!

Никола се сърди, дразни Димитра и подигравателно имитира гласа му и изражението на лицето му.

— Ще ни съобщят… таквоз… че има мир… Чу ли сега? На ти тебе сега таквоз. Таквоз с таквоз!

— Е, че какво… ще търпим — говори Димитър и прави явно усилие да не каже и тоя път „таквоз“

— Търпи, казак, атаман будеш! Търпи ти, Митко. Косата няма да ти побелее. Аз не мога. Желязото, като желязо, и то се изтрива…

Неочаквано над тях се зачуват викове на жерави. Всички обръщат очи нагоре и ги търсят. Войниците от близките землянки се събират на групи, викат високо ония, които са вътре, и гледат към небето.

— Ей ги! — вика Илия и показва с ръка. — Ей ги! Също като ле… Лято, значи. Гледай, също ле!

Високо под тънките бели облаци минава ято жерави. Те са наредени, като всякога, в две редици под остър ъгъл, обърнат с върха си към север. Това прилича на голямо ръкописно „Л“ и, както обяснява Илия, означава лятото, което иде.

— Много високо не са — говори Никола. — Аз да гръмна — ударям някой. Ей тоя, подирния.

— Ударяш го, ама да стои — казва Димитър. — Той гледа нагоре и настойчиво повтаря: — Не стои, а хвърчи… Не стои, а хвърчи.

— Нека си хвърчи той. Аз и тъй съм ги бил. Бум! и — баста!

Димитър повече не се препира.

— Право към нас отиват — говори тихо той. — Право към Брешлян, нали, Илия?…

— Хем наистина! Право към Брешлян!

Една внезапна и луда радост обзема Илия, той сваля фуражката си, размахва я с ръка и загледан подир жеравите, високо се провисва:

— Хей! Много здраве! Много здравеее!…