Читать «И чудовищата тръгнаха» онлайн - страница 24

— А сега, Марлоу, — каза той с равен глас — искам да ти кажа, че ти остават само още трийсетина секунди живот. — Говореше почти нежно. — А ти така си се втрещил в краката ми — той се изсмя при тия думи. — Мисълта, Марлоу. Силата на ума. Живот там, където го няма. Инспектор Ром ходеше с краката на мисълта.

На мисълта… отчаяно търсех някакъв отговор. Почувствах, че в главата ми се промъква друг глас, сякаш се мъчи да разчупи някаква стена. Усещах тежестта на пистолета в джоба си. Този Който Не Ходи бе увереч, че не ще мога да го използвам. Бих ли могъл наистина? Ако гласът… ако гласът…

— Трийсет секунди, мистър Марлоу — започвам да броя.

Лицето ми беше обляно в пот. Гласът… гласът идваше все по-близо, в компания на други древни гласове, като вятър който свири край опустелите храмове по заснежените планински върхове. Към мен летяха душите на хора, които са се докосвали до свещеното, божественото, повикани от оня първи глас за да ми помогнат. Ако само знаех как да им отворя вратата. Но как? И кой ги бе призовал, щом не бях аз?

— Двайсет секунди. Приготви се, Марлоу. Моли се на своя Бог, който не съществува — той се изсмя и дръпна петлето на пистолета. — За мен ще бъде удоволствие да те застрелям, Марлоу. Достатъчно ми попречи…

Ела! Ела! — из хиляди антични страни някой зовеше силата. Силата и животът… които се надигаха, бореха… някой разчупваше тази страшна преграда…

— Петнайсет секунди, Марлоу.

Идвам… мъча се… идвам… назови ме по име…

„Не мога“ — помислих си обезумял. „Не зная нищо за тези неща. Не познавам тези сили.“

— Десет секунди.

Трябва да ме назовеш по име.

„Не мога.“

Чуваш ли ме?

„Да.“

Повикай ме по име. То е в теб. Просто си уплашен.

„Да, така е.“

Не слушай страха си. Мисли за мен… мисли за мен… кой съм аз? Застинал в този миг от вечността, целият в очакване. Повикай ме… в мен са душите на милиони добри хора… аз съм с теб… повикай ме — продължаваше отчаяно да нарежда гласът.

— Пет секунди. Сбогом, мистър Марлоу — изсмя се Този Който Не Ходи.

Пръстът му натисна спусъка.

„Не… не…“ — хвърчаха мислите ми. „Не…“ — зачаках куршума и в този миг взривих стената от страх и мислите ми станаха ясни „… разбира се… как не се сетих по-рано… това е…“

— Джерасмин! — изкрещях аз и се хвърлих напред.

Този Който Не Ходи се облещи и изруга:

— Глупак! Джерасмин е мър…

Но не беше. Аз бях извикал името му, бях го призовал и той стоеше насред стаята, пребледнял, полюшващ се, с ръка насочена към Този Който Не Ходи, а от гърдите му се стичаше кръв. Устните му бяха здраво стиснати, очите затворени, а лицето излъчваше някаква неземна светлина.

В този миг Този Който Не Ходи се извърна и започна да стреля по него. Като обезумял. Видението изчезна като магичен облак така внезапно, както се бе появило. Ала аз вече бях измъкнал пистолета. Прицелих се, кипящ от омраза и натиснах спусъка. Жадувах да разкъсам с изстрелите си това безного чудовище. Когато димът се разнесе и грохотът от стрелбата отзвуча аз се наведох над него. Знаех, че никога не ще зърна истинското му лице. Защото лицето на инспектор Ром не бе неговото лице.