Читать «И чудовищата тръгнаха» онлайн - страница 20

От малката стая продължаваха да кънтят изстрели. Изведнъж чух сподавения вик на Джерасмин:

— Марлоу!

Изтичах обратно. Мъжът с черната превръзка беше изчезнал. Залегнал зад бюрото, Джерасмин стреляше към коридора. Ответните изстрели кънтяха из стаята, десетки куршуми се забиваха в стената. Претърколих се на пода и залегнах до него.

— Трябва да предупредим на всяка цена премиер-министъра — зашепна възбудено Джерасмин. — Да се връщаме обратно.

Посочих вратата зад нас.

— Мирише ли ти оттам на река или това е моето болно въображение?

— Мирише ми — отвърна той със стиснати зъби. Трябва да се доберем до нея. Твърде уморен съм за да опитаме прехвърляне през пространството.

От насрещния коридор стрелбата беше спряла. Но се чуваха тихи стъпки. все по-близо и по-близо… Джерасмин ме дръпна за ръкава, преви се на две и се втурна по задния коридор.

Във въздуха около нас свистяха куршуми, но не след дълго ни обгърна пълен мрак и ние продължихме безпрепятствено. От време на време се извръщахме и стреляхме, за да държим преследвачите на разстояние. Най-накрая се блъснахме в поредната желязна врата. Въздухът беше влажен, мирисът на река се прецеждаше през металната решетка на вратата.

Пипнешком затърсих дръжката, намерих я и я натиснах. Вратата бавно се отвори. Излязохме на хлъзгавия бряг на реката. Тежката врата зад нас се затръшна автоматично. Изкачихме се задъхано по хълма и залегнахме с готови пищови точно над изхода.

Ала убийците не идваха.

Постепенно дишането ми се успокои. Огледах се наоколо. Отсрещният бряг беше облян в светлини, по реката лениво се влачеше тъмният силует на един шлеп, а свирката му цепеше въздуха. Мислите ми престанаха безумния си бяг. Бяхме се измъкнали от това дяволско подземие, от този кошмарен свят на потънали в мрак коридори, в които на всяка крачка ни дебнеше смъртта. Две неща не ми даваха мира. Убийството, което се готвеше за идващия ден и съдбата на Анджела. Извърнах се към Джерасмин.

Лежеше до мен, проснат по корем. На пръв поглед изглеждаше просто изморен. Заговорих му. Той не отвърна. Заговорих по настоятелно — отново тишина. Обля ме студена пот. Протегнах ръка и го докоснах. Преобърнах го и с ужас се втрещих в големите тъмни петна, които красяха гърдите му. Широко отворените му очи гледаха право нагоре.

Той беше мъртъв.

Откъм реката отново се разнесе тъжната свирка на шлепа.

Нощта ме обгърна в мрак и заедно с него почувствах, че към мен се прокрадват ужасът и смъртта. Започнах да осъзнавам колко самотен съм вече. Джерасмин лежеше мъртъв и заедно с него си бяха отишли всички тези мистични сили, които ни помагаха. Този път смъртоносните куршуми бяха изпреварили неговите тайнствени умения. Нямаше го вече и защитното поле. Всевиждащите очи на противника ще са винаги зад мен. Този Който Не Ходи ще може да ме следи денем и нощем.