Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 8

По онова време кариерата ми в Индия едва започваше. Дошъл бях с куп предразсъдъци, членувах в Ротари Клъб, много се гордеех с континенталното си гражданство и произход, четях много за математическата физика (въпреки че като юноша бях мечтал да стана мисионер) и водех най-редовно дневника си. След като напуснах службата в местното представителство на заводите „Ноел енд Ноел“ и ме наеха за технически чертожник в новата компания за канализиране на делтата, опознах по-отблизо Нарендра Сен (а той още тогава бе много известен и уважаван в Калкута, тъй като бе първият инженер, завършил с отличие в Единбург) и животът ми започна да се променя. На новото място печелех по-малко пари, но работата ми харесваше. Вече не бях принуден да се пържа в канцелариите на Клайв Стрийт, да подписвам и да разчитам разни документи, да се напивам всяка лятна вечер, за да се опазя от неврастенията. Пътувах на всеки две-три седмици — ръководех строежите в Тамлук — и всеки път, когато пристигах от центъра, за да видя на място как върви работата, душата ми се пълнеше при вида на извисяващия се строеж.

Онези месеци наистина бяха щастливи за мен, защото заминавах рано сутрин с експреса Хаура-Мадрас и пристигах преди обяд на строежа. Винаги са ми харесвали пътуванията из колониите. В Индия обаче да пътуваш в първа класа е истинска почивка. Щом слезех от таксито, гарата ме приемаше дружелюбно и тичах пъргаво по перона — с нахлупен над очите кафяв тропически шлем, следван от слугата, с пет илюстровани списания под мишница и с две кутии тютюн „Капстан“ в ръце (в Тамлук пушех много и при всяко минаване край магазина за тютюн в Хаура ми се струваше, че не съм си купил достатъчно „Капстан“ — потръпвах при спомена за една нощ без тютюн за лула, когато бях принуден да пуша долнокачествения тютюн на работниците). Не завързвах никога разговори със съседите си по купе, не ми харесваха тези бара-сахиб, завършили как да е Оксфорд, нито младежите с криминални романи в джоба, нито богатите индийци, които се бяха научили да пътуват в първа класа, но още не се бяха научили как да носят сако и как да си чистят зъбите с клечка. Гледах през прозореца равнините на Бенгалия — никога, възпявани, никога оплаквани — и занемявах пред самия себе си, без да си кажа нещо, без да си пожелая нещо.

На строежа бях единственият господар, тъй като бях единственият бял. Неколцината евроазийци, които надзираваха работата до моста, нямаха същия авторитет; пристигаха с трета класа, с обичайните костюми в цвят каки — къси панталони и блузи с големи джобове на гърдите, — и ругаеха работниците на безукорен хинди. Съвършенството на езика и богатството на запаса им от ругатни ги принизяваха в очите на работниците. Аз обаче говорех лошо и без произношение и това им допадаше, защото доказваше чуждия ми произход и превъзходството ми. Много ми харесваше впрочем да разговарям с тях вечер, преди да се прибера в палатката и да се заловя с писане или да изпуша замислен последната лула. Обичах този къс земя край морето, това пълно със змии тъжно поле, където само тук-там растяха палми, а храсталаците излъчваха аромати. Обичах утрините преди изгрев-слънце, когато тишината ме предизвикваше да крещя от радост; самотата сякаш се материализираше в това тъй зелено и тъй изоставено поле, зачакало своя пътник под най-красивото небе, което съм виждал в живота си.