Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 62

— Когато се оженим — утешавах я аз, — ще се обичаме без задръжки. Тогава ще те имам цялата.

— Но сега не е ли грях? — връщаше се тя отново към въпроса, като стискаше клепачи и хапеше устни.

— Сега само целувам и милвам част от тялото ти. Тогава ще бъде иначе, ще бъдеш моя, моя…

— Не съм ли и сега твоя? — казваше тя с угаснал глас. — Не е ли грях?

Нужни ми бяха няколко дни, докато разбера какво иска да ми каже. Беше грях, защото тя чувстваше наслада и се страхуваше да не би разпиляваната от нас роса на любовта да разруши подредбата на света. Щом като веднъж ми беше подала устните си и ме беше прегърнала с цялото си тяло, прилепено до моето, ние се бяхме слели. И любовта трябваше да стигне докрай, иначе наслаждението се превръща в порок, а радостта от нашето сливане — в скръб на плътта. Грехът не беше в опитите да опозная все повече тялото й, а в ограничеността на моите прегръдки, които я караха да усети най-истинските любовни спазми, без плодът на тази любов да бъде заченат, да се развие. Разпиляването на плода беше грях според нейните чувства и схващания. Според тяхната традиция трябваше да се слеем в постелята и от нашите милувки да се появят живи плодове, деца… Защото иначе любовта се губи, радостта става ялова, а съединението ни — поквара…

Потреперех, щом разбрах, че не чувствеността и любовта към мен я подтикваха да иска това, а едно суеверие, страхът от карма, от боговете, от предците. Онази нощ си мислех къде е истинската искреност на чувствата, истинската невинност на плътта — при тях или при нас, цивилизованите? Нима Майтреи не е действала като хипнотизирана, като автомат, откакто ме целуна за първи път? И дали спонтанността, безмерността на любовта й към мене не са просто последици от първото падение, действия, предизвикани от нейното диво, суеверно съзнание?

Стигнах дотам, че избягвах колкото можех продължителните прегръдки насаме, защото почти обожавах госпожа Сен, уважавах господин Сен и очаквах да намеря случай да им поискам Майтреи, преди да я имам. Бях морален човек, оттук идват всичките ми трагедии. Бях обичал винаги разнопосочно, не умеех да пожертвам всичко за едно-единствено зрънце истина или живот, затова се блъсках във всички прагове и вълните ме носеха както си искат.

Впрочем обичах толкова много Майтреи, че предпочитах един по-топъл, по-пълен контакт, какъвто имахме при разходките с кола из околностите на Калкута, десетки километри, изминавани почти до среднощ отвъд Беракпур, Хугли, Чандернагор. С нея (казвам с нея, макар винаги да бяхме придружавани от госпожа или господин Сен, от Лилу й Манту, от Чабу или Кхока, защото ние не виждахме и не чувствахме другите извън нас) посетихме толкова села около Калкута, избрахме си толкова къщи, скрити между кокосовите палми, където предполагахме, че би ни харесало да се скрием. Оставихме толкова спомени по онези шосета, засенчени от дърветата, изправени от двете им страни. Толкова изкуствени езера, по чиито брегове сме седели двамата, стиснали крадешком ръце, докато другите донесат от колата кошниците със сандвичи и плодове. Толкова престои в нощта, по шосето към Чандернагор, а всички — застинали в мълчание, сред дърветата и светулките, които летяха около нас като в приказна гора. Спомням си особено ясно за една нощ, когато колата ни спря точно на онова феерично шосе към Чандернагор и шофьорът тръгна с Манту да търси някакви инструменти от близкото село. Инженерът, уморен, остана да подремне в колата, а ние тримата — Майтреи, Чабу и аз отидохме да разгледаме гората. Лято без луна, с всички звезди, които Бенгалия има, и светулки, които кацаха по раменете ни, по лицата, по вратовете, като в приказка със скъпоценни камъни. Не си говорехме и неусетно се прегърнахме, насърчени от тишината и от онази омагьосваща тъмнина, макар да се бояхме от Чабу. Не знам каква непозната душа изригна тогава в мене, призована от цялата тази неподозирана Индия. Гората сякаш нямаше нито начало, нито край. Евкалиптови дървета без възраст, през които небето едва се виждаше — толкова бяха призрачни светулките и отдалечени звездите. Спряхме пред изкуствен рибарник, един от онези басейни, в които земеделците отглеждат риба. Там онемяхме и тримата. Какви ли чудеса се зачеваха тогава сред лотосите със свити листа, в непотрепващите води, в които се оглеждаха прелитанията на златните зрънца? Побиваха ме тръпки, защото всичко наоколо се беше превърнало в приказка, и младежът в мене, отдаден на илюзиите, се остави да бъде приспан от светостта и иреалността на присъствието ни пред този вкаменен рибарник. Дълго стояхме така, но не се осмелих да целуна Майтреи. Не исках нищо повече, не чувствах нужда от каквото и да било движение. В душата ми настъпи небивал покой, макар тайнството и чудото около мен да ме бяха екзалтирали, упоили, разбунтували. Не зная как стана това…