Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 57
Мирча Елиаде
— Сега обичам само теб, никога по-рано не съм обичала. Струвало ми се е, че обичам. Сега знам, сега е друго.
Исках да я прегърна, но Манту слизаше по стълбите и се задоволих само да й стисна ръката. Върнах й кутията, защото ми се струваше смешно да си отмъщавам на бедния кичур бяла коса. И после: какво общо имах аз с нейното минало, с нейните спомени? Чувствах тогава с толкова сигурност, че съм
Но тя навярно беше разбрала другояче моя жест: като отказ, като безразличие пред жертвата й, пред нейната неприкритост.
— Не искаш ли да вземеш този кичур? — попита ме тя още веднъж и не можеше да повярва.
— Какво искаш да правя с него? По-добре ти го изгори — й отговорих колкото се може по-топло.
— Но сега вече той няма за мене никаква стойност — учуди се тя.
Не разбирах добре, но взех кичура, хубавичко го опаковах и го сложих в джоба на жилетката. Отидох после да се окъпя и си подсвирквах с такова удоволствие, докато се поливах със студена вода, че Лилу, която минаваше през двора, ми чукна на ламаринената стена на кабината и ме попита: „Да не си сънувал нещо лошо?“ Тази уж безвкусна шега беше свързана с една много сериозна наша игра от миналия месец, когато аз се опитвах да прикрия меланхолията и безпокойството си („проблемът Майтреи“, както го обозначавах в дневника си), като казвах, че имам кошмари. Споменът за онова време на несигурност и агония правеше още по-силна радостта и сигурността ми сега. Върнах се в стаята си, тръпнещ от наслада и от чувство за победа.
Едва се бях облякъл, и Майтреи почука на вратата. Щом влезе, дръпна завесата след себе си (по-рисковано беше да затвори вратата) и се хвърли в прегръдките ми.
— Не мога вече без теб — каза ми тя.
Целунах я, тя се изтръгна и избяга до вратата.
— Нима не е грях? — попита тя.
— Защо да е грях? — успокоих я аз. — Ние се обичаме.
— Обичаме се обаче без знанието на мама и на
— Един ден ще им кажем.
Погледна ме, сякаш бях луд.
— Не е възможно да искаш това!
— Един ден ще трябва — повторих аз. — Ще трябва да те поискам за съпруга. Ще им кажем, че се обичаме, и господин Сен не ще може да ни откаже. Зная колко държи на мен; ти видя, че той сам ме доведе в къщата си, подтикваше ме да се сприятеля с тебе.
Не продължих, тъй като Майтреи показваше признаци на неочаквано страдание и смущение. Приближих се отново, опитах се да я прегърна, но тя се възпротиви.
— Ти не знаеш нещо — каза ми тя. — Не знаеш, че ние те обичаме