Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 36

— Получих ги тази сутрин от Париж, но дотолкова се бях залисала с лекцията си, че съвсем забравих за тях.

Бяха два екземпляра от книгата на Люсиен „L’Inde avec les Anglais“ и тъй като бяха изпратени от издателя, нямаха посвещения.

— Едната книга е твоя — каза Майтреи.

— Знаеш ли какво ще направим? Аз ще ти подаря с посвещение моя екземпляр, а ти — твоя, също с посвещение.

Тя плесна с ръце. Донесе ми мастило и едва сдържаше нетърпението си, докато аз изписвах: „На моята приятелка Майтреи Деви — от един ученик и учител, за спомен и т.н.“ Много я заинтригува това „и т.н.“. На своята книга тя бе написала само следното: „На приятеля“.

— Ами ако някой открадне тази книга?

— Какво от това, може и той да ми бъде приятел.

Седна на рогозката, подпряла брадичка на колене, и ме загледа как пия чая си. Беше се свечерило съвсем. Долу, на улицата, бяха запалили фенера и сянката на кокосовата палма беше станала учудващо голяма и синя. Питах се какво ли правят останалите хора в тая къща, защо ли никога не им чувам нито гласовете, нито стъпките, дали не са се сговорили да ни оставят винаги сами — този път даже в нейната стая, под синкавия светлик на фенера.

— От днес започва приятелството ни, нали? — попита с много нежност Майтреи, поемайки празната чашка.

— Защо от днес? Станахме приятели по-отдавна, откакто започнахме да си говорим за сериозни неща.

Седна пак на рогозката и ми каза, че ако бяхме добри, много добри приятели, би ми разкрила причината за тъгата си.

Помолих я да го стори; тя мълчеше и ме гледаше. Млъкнах и аз.

— Роби Такур не дойде днес на лекцията ми.

От това признание ме заболя. Прииска ми се да й кажа нещо, което да я засегне, да й кажа, че се лъже, ако ме смята за приятел, че е смешна и влюбена.

— Значи го обичаш — казах злобно аз.

Готвех се да й поднеса нещо обидно.

Тя обаче отвърна бързо лице от мен и ме попита рязко и изневиделица:

— Харесва ли ти да седиш в мрака с момичета?

— Никога не съм го правил — отговорих напосоки аз.

— Бих искала да остана сама — каза след малко тя, съсипана и отмаляла, и се отправи да легне върху рогозката на балкона.

Излязох, обух си с мъка обувките, защото беше тъмно, и слязох крадешком по стълбите, изпълнен със странно огорчение и ярост. Много се развълнувах, когато видях, че навсякъде лампите са запалени.

* * *

От дневника ми за онзи месец:

„Красотата й не е хармонична, а надхвърля каноните — бунтовно-изразителна е и очарователна в магическия смисъл на думата. Признавам, че не можах да откъсна мислите си от нея през цялата нощ. И сега, вместо да работя, пак мисля за нея, блед образ в синьо копринено сари със златни орнаменти. Ами косата… Персийците са имали право, когато в поемите си са оприличавали косите на змии. Какво ще стане, не зная. Вероятно ще забравя…

Кога ли ще намеря покой, човеко, Господи, друже мой?“

„Чабу написала приказка и Майтреи днес ми я превежда със смях на терасата. Може да се преразкаже по следния начин: един цар имал син на име Фул. Веднъж принцът навлязъл с коня си в голяма гора. Изведнъж всичко, което било в гората, се превърнало в цветя, само принцът и конят му си останали същите. Като се върнал в палата, синът разказал на баща си случката, но царят не му повярвал и го обвинил в лъжа. След това извикал царския пандит и му заповядал да чете на принца проповеди и притчи за лъжата. И понеже принцът все не искал да признае вината си, царят събрал цялата си войска и навлязъл в гората. Всички те веднага се превърнали в цветя. Изминал един ден. Тогава дошъл Фул, царският син, като носел книгите, в които се съдържали проповеди и притчи за лъжата. Взел книгите и започнал да пуска страниците им по вятъра. Както разпилявал страниците, така постепенно започнали да оживяват царските войници и самият цар…“