Читать «Майтреи. Змията» онлайн - страница 33

— Ще имаме ли урок днес? — попита много плахо тя.

Започнахме с бенгалски, където бях доста напреднал, защото вечер учех сам и постоянно говорех с Чабу само на бенгалски. Майтреи ми даде нещо за превод и докато пишех, ме попита:

— Къде си сложил цветето?

— Да се суши.

— Покажи ми го.

Доста се обърках, защото в действителност бях хвърлил цветето през прозореца.

— Не мога — излъгах аз.

— Държиш го на много тайно място, така ли? — попита крайно заинтригувана тя.

Замълчах, като я оставих да повярва в това, и продължихме урока. След като си отиде, излязох на верандата и откъснах едно цвете, което, както ми се струваше, приличаше много на подареното. След това го притиснах, като първо се постарах да го поизсуша с помощта на малко пепел от лулата, за да изглежда откъснато от предишния ден. Срещнах Майтреи на трапезата. В очите й имаше странен блясък, смях напираше в гърдите й.

— Мама казва, че се занимаваме с глупости…

Погледнах я изстинал, след това спрях очи на госпожа Сен, която се усмихваше снизходително. Мисълта, че се насърчават дори и сантименталните ни шеги, ме отврати. Стори ми се, че е организиран общ заговор с цел да се влюбя в Майтреи. Така си обяснявах тогава защо винаги ни оставят сами, защо инженерът постоянно се скрива в стаята си да чете криминални романи, защо никоя от многото жени на горния етаж не бе слизала никога да ни шпионира. Още тогава ми се прииска да избягам от къщата, защото нищо не ме отблъсква повече от заговор с цел женитба. Наведох очи и започнах да се храня мълчаливо. Бяхме само тримата: Майтреи, госпожа Сен и аз. Инженерът беше на вечеря у приятели. Майтреи не спря да говори по време на цялата вечеря. Бях забелязал впрочем, че тя мълчи само пред баща си или пред някой чужд мъж; с нас, хората от къщата, беше много приказлива.

— Трябва да се разхождаш понякога вечер — каза Майтреи. — Мама твърди, че пак си отслабнал…

Отговорих с общи фрази и твърде хладно — нещо, което веднага бе забелязано от госпожа Сен. Тя започна да задава въпроси на Майтреи на бенгалски, а тя отговаряше намусено, като тропаше с крак под масата. Престорих се, че не забелязвам нищо, но ме болеше да гледам натъжена госпожа Сен, която обичах като майка, въпреки че изглеждаше толкова млада и плаха. Когато си тръгнах, Майтреи ме настигна в коридора. Никога досега не се беше приближавала до стаята ми нощем.

— Върни ми цветето, моля те.

Веднага забелязах, че е развълнувана. Направи дори и сериозна граматична грешка. Не се осмелих да я поканя в стаята, но тя влезе направо, без да чака. Показах й притиснатото цвете и я помолих да ми го върне, защото все пак искам да го запазя (или нещо друго в същия дух; казах във всеки случай някаква баналност, която трябваше да бъде тайнствена и едновременно с това сантиментална). Тя взе разтреперана цветето, погледна го и после се разсмя толкова силно, че трябваше да се подпре на вратата.

— Това не е моето цвете — каза много щастлива тя.

Сигурно съм пребледнял, защото ме изгледа победоносно.