Читать «Мусон» онлайн - страница 65

— Бизанмачтата, ако обичаш, от върха — каза Нед.

— Горен бизан — отвърна Том и се поколеба. Керълайн бе готова да пее и Гай й подаде книжката.

— Продължавай — подкани го Нед.

— Среден бизан — каза Том и отново спря. Керълайн отвори книгата и се намръщи.

Четеше нещо между страниците. Стори му се че пребледнява, но изведнъж тя вдигна поглед и го насочи право в него през цялата ширина на празната палуба.

— Бизан — промълви Том и отвърна на погледа й. Беше същият лукав, знаещ израз. Тръсна глава така, че къдрите й се разпиляха на вятъра. Измъкна листчето оризова хартия, на което той така старателно бе изписал своето послание, смачка го и го изхвърли с негодувание през борда. Вятърът поде и понесе със себе си хартиеното топче, преди да го остави да изчезне в белите гребени на вълните. Отказът беше така очевиден, че целият свят на Том се срути.

— Дръж здраво! — остро се обади Нед и Том погледна виновно към отклонилия се по вятъра нос на „Серафим“.

21.

Макар да си даваше сметка, че е безнадеждно, Том лежа буден на сламеника си цялата първа вахта, в очакване да настъпи полунощ и в спор със себе си, дали си струва да рискува, като изпълни предвидените в бележката уговорки. Отказът изглеждаше категоричен, но от друга страна, беше абсолютно убеден, че тя хареса оная опасна интимност в бащината му каюта не по-малко от него. А мимолетният допир пред каютата на Уолш бе потвърдил, вън от всяко съмнение, че тя не би имала нищо против още едно приключение.

Изобщо не е такава възвишена и недостъпна дама, за каквато се представя, мрачно си помисли Том. Под всичките тия модерни фусти, и тя го обича не по-малко от момичетата на село.

Беше преместил сламеника си в нишата зад един лафет, така че нито Гай, нито Дориан да могат да легнат до него и да следят нощните му похождения. Часовете на вахтата се точеха без край. Задряма един-два пъти, колкото да подскочи стреснато, разтреперан от нетърпение и съмнения.

Когато над палубата, върху която лежеше, се разнесоха седемте удара за втора вахта, той не можеше да чака повече, изпълзя изпод одеялото и незабележимо се запромъква към стълбата, затаил дъх, да не го усети някой от братята му.

Отново спря пред мъничката каюта на трите момичета. Не чу нищо и се изкуши да почука, за да провери дали и тя лежи будна като него. Благоразумието надделя и той се отлепи от вратата, за да продължи към долната палуба.

С облекчение установи, че ключът за погреба, както и огнивото, са си на мястото. Отключи вратата, промъкна се вътре, стъпи върху раклата за да стигне окачения на двойна кука фенер, изнесе го в коридора и плътно затвори вратата, да не би някоя случайна искра да попадне върху посипан по пода барутен прах.

Измъкна огнивото от скривалището му и клекнал на пода, започна да пресмята величината на риска, който се готвеше да поеме. Тревожеше го не толкова възможността от взрив, а вероятността някой да забележи светлината. Каютата на баща му се намираше в горния край на стълбата, а до нея спяха мастър и мисис Бийти. Може би не спяха, а можеше и някой от тях да излезе, повикан от естествените си нужди. Възможно бе вахтеният офицер да тръгне на обиколка и вниманието му да бъде привлечено от необичайната светлина.