Читать «Насън и наяве» онлайн - страница 125

— Какво изпитваш към баща си?

— Искам да е щастлив, искам и аз да съм щастлива.

— Ашли?

— Да.

— Аз съм доктор Хойлтърхоф.

— Приятно ми е, докторе.

— Не ми казаха, че си толкова красива. Смяташ ли се за красива?

— Мисля, че съм привлекателна…

— Чух, че си имала чудесен глас. Ти как мислиш?

— Гласът ми не е школуван, но да — тя се засмя, — мога да изпея гамата.

— Казаха ми също, че рисуваш. Добра ли си?

— Струва ми се, че съм доста добра за аматьор. Да.

Той замислено я наблюдаваше.

— Имаш ли някакви проблеми, които искаш да обсъдиш с мен?

— Не мога да се сетя. Тук ме лекуваха много добре.

— Какво ще кажеш да напуснеш това място?

— Много съм мислила за това. Малко е страшничко, но в същото време съм и развълнувана.

— Мислиш ли, че там навън ще те е страх?

— Не. Искам отново да започна живота си. Имам опит с компютрите. Не мога да се върна в предишната компания, но съм сигурна, че ще си намеря друга работа.

Д-р Хойлтърхоф кимна.

— Благодаря ти, Ашли. Беше ми приятно да си поговорим.

Д-р Монтфърт, д-р Воуън, д-р Хойлтърхоф и д-р Келър се бяха събрали в кабинета на Ото Люисън. Той разглеждаше докладите им. Когато свърши, погледна към д-р Келър и се усмихна.

— Поздравления — каза. — Всички доклади са положителни. Свърши чудесна работа.

— Тя е прекрасна жена. Изключителна е, Ото. Радвам се, че отново ще започне живота си.

— Съгласна ли е да продължи лечението навън?

— Да.

Ото Люисън кимна.

— Много добре. Ще наредя да подготвят документите за изписването й. — Той се обърна към другите лекари. — Благодаря ви, господа. Признателен съм ви за помощта.

Двадесет и девета глава

Два дни по-късно я повикаха в кабинета на д-р Люисън. Там беше д-р Келър. Съобщиха й, че е свободна да се върне в дома си в Кюпъртино, където редовно щеше да се среща с одобрен от съда психиатър.

— Е, днес е голям ден — каза д-р Люисън. — Вълнуваш ли се?

— Вълнувам се, страх ме е и… не зная. Чувствам се като птичка, която току-що са пуснали на свобода. Все едно, че летя. — Лицето й сияеше.

— Радвам се, че си тръгваш, но… ще ми липсваш — каза д-р Келър.

Ашли хвана ръката му и топло отвърна:

— И ти ще ми липсваш. Не зная как… как да ти благодаря. — Очите й се насълзиха. — Ти ми върна живота.

Тя се обърна към д-р Люисън:

— Ще си намеря работа в някоя от компютърните компании в Калифорния. Ще ви съобщя какво е станало и как върви терапията. Искам да съм сигурна, че онова, което се случи, никога няма да се повтори.

— Мисля, че няма от какво да се страхуваш — увери я д-р Люисън.

Когато Ашли излезе, той се обърна към Гилбърт Келър:

— Тя е награда за много от случаите, в които не си успял, нали, Гилбърт?

Беше слънчев юнски ден и докато се разхождаше по Медисън Авеню в Ню Йорк, сияйната й усмивка караше хората да се обръщат след нея. Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Мислеше си за прекрасния живот, който я очакваше, и за всичко онова, което щеше да прави.

Влезе в гара „Пенсилвания“, най-оживената гара в Америка, грозен лабиринт от задушни пространства и проходи. Беше пълно с народ. „И всеки има своя интересна съдба — помисли си. — Всички отиват на различни места, живеят собствения си живот, а сега и аз ще живея своя.“