Читать «Хук» онлайн - страница 94

— Мечо, моят Мечо — прошепна той. Вдигна очи и като че ли се загледа някъде много далече. — Мечо ми правеше компания в количката. Майка ми… — Преглътна. — Спомням си майка ми…

Менче се стрелна напред, светлинната й припламна. Закръжи край ухото му.

— Какво за майка ти, Питър? Какво си спомняш? Кажи ми!

Питър притискаше Мечо към гърдите си и бавно клатеше глава.

— Спомням си… майка ми… и баща ми… как ме гледат и си говорят как ще порасна и ще уча в най-добрите училища…

Думите събудиха стари, забравени спомени и те оживяха, ярки и ясни.

Той лежеше в количката си — просто едно бебе, сгушено под сините си одеялца — и гледаше нагоре към небето, към облаците, към летящите птици.

„… можеш да бъдеш сигурен, наистина най-добрите училища — чуваше майка си да говори с упоритост в гласа си. — Първо Уайтхол, после Оксфорд. Разбира се, след дипломирането ще се подготви за съдия, после може би един мандат в парламента…“

— Нищо повече от това, което всички възрастни искат за децата си — тържествено го осведоми Менче. Нежното й гласче звънтеше като камбанка в ухото му.

— Да, обаче това така ме уплаши… — каза Питър. — Не исках да порасна… и някой ден да умра.

Бебето бясно се замята в количката и спирачките й се освободиха. Тя полетя по алеята, набра скорост и се понесе към езерцето. Майката на Питър хукна след нея, помъчи се да я настигне. На брега на езерцето количката внезапно спря невредима.

Но беше празна. Бебето го нямаше.

После настъпи нощта. От облачното небе се лееше дъжд. Трещяха гръмотевици и светкавици. На един остров в средата на езерцето лежеше бебето, мокро до кости и разплакано. Появи се мъничка светлинка и се превърна в Менче-Звънче. Тя го погледна, после взе едно листо, за да скрие лицето му от дъжда. Гукаше му и му шепнеше, докато го успокои. Бебето избъбри нещо и тя му отговори. После го посипа с прашец от крилцата на феите, хвана го за ръчичката и двамата полетяха в нощта.

— Доведох те тук, в Небивала земя — прошепна Менче.

После Питър беше на три години и летеше обратно към „Кенсингтън Гардънс“. Беше тъмна нощ, луната и звездите бяха бледи и далечни. Долетя до един прозорец на третия етаж и се опита да го отвори. Но прозорецът беше залостен. Момчето объркано го гледаше. Очите му се изпълниха с отчаяние, когато видя, че майка му спи, прегърнала нежно друго дете.

— Тя ме беше забравила — тихо каза Питър. — Беше си намерила… някой друг.

После беше дванадесетгодишен и смело влетя през прозореца на детската стая на номер 14 на „Кенсингтън Гардънс“ — десетина години след началото на века. Къщата на Дарлингови беше тъмна и тиха. В детската стая ги нямаше сегашните мебели, с изключение на няколко играчки, които изглеждаха по-нови и по-шарени. След като завари собствения си прозорец затворен, си беше намерил други прозорци, които да посещава. Беше гонил глупавата си, упорита сянка през този прозорец няколко пъти, докато накрая Нана я хвана, а мисис Дарлинг я заключи в едно чекмедже на писалището. Той дойде да я търси, намери я и не можа да си я закачи. Бореха се в тъмнината. Той се опита да я залепи със сапун и като не успя, избухна в сълзи и събуди спящото момиченце…