Читать «Хук» онлайн - страница 117

— Тъй, тъй. Та как си тази сутрин, Питър Пан? — попита познат глас. — Пак се готвиш за някоя пакост, а?

Питър смаян се обърна и видя Смий на няколко метра от себе си, с ръце на кръста и торба на рамо. Само че не беше Смий — беше градински пазач, който правеше обиколката си и събираше отпадъците. И изобщо не говореше на Питър — говореше на една статуя. Статуя на Питър Пан, издигната близо до реката от писателя Дж. М. Бари през 1912 година. Питър Пан — приклекнал, готов за следващото приключение, надул прочутата си свирка, завинаги момчето, което отказва да порасне.

Питър се изправи, излезе от пряспата и тръгна към статуята. Пазачът събра разхвърляните хартии, които бе приписал на пакостите на Питър Пан, и се отдалечи. Питър стигна до статуята и спря.

Спомените се върнаха и той потръпна.

„Небивала земя, Хук. Маги и Джек.“

На рамото на статуята изникна мъничка фигурка — нежна и изящна в меката утринна светлина, с трепкащи, тънки като паяжина крилца.

Питър примигна.

— Менче?

Тя се усмихна.

— Кажи го, Питър. Кажи го искрено.

Той отвърна на усмивката й.

— Вярвам във феи.

Цялото телце на Менче засвети, сякаш вътре се запали лампа. Личицето й засия.

— Нали знаеш онова място — там, където не спиш, но не си и буден. Мястото, където си спомняш какво си сънувал. Точно там винаги ще те обичам, Питър Пан. И точно там ще те чакам да се връщаш.

Тогава върху рамото на статуята на Пан, точно където стоеше тя, падна слънчев лъч и Менче изчезна.

Питър се мъчеше да я види отново, присви очи, заслони ги с ръка и направи крачка напред. Но тя беше изчезнала и споменът за нея вече избледняваше. Надолу по пътеката градинският пазач събираше празни бутилки, които някой бе захвърлил снощи.

„Звън, звън, звън“ — подрънкваха те в ръцете му.

— Менче? — повика я Питър за последен път и след това спомена вече го нямаше — прибран в едно чекмедже в главата му, за да го намери, щом му потрябва отново.

Внезапно го обзе оживление. Беше си у дома!

— Джек? Маги? — извика неспокойно. Огледа се. Та нали бяха тук, с него, когато се върна от… Намръщи се. Когато се върна откъдето беше ходил. Но бяха здрави и читави, сигурен беше, и само това имаше значение.

— Мойра! Аз съм у дома! — изкрещя той.

После се затича по пътеката. Поздрави градинския пазач и всички други, които срещна, с радостно „здравейте“, възторжен „добър ден“ и скокливи обръщения от всякакъв характер.

Стори му се, че за миг стигна до задната ограда на номер 14. Сметна, че е под достойнството му да заобикаля до предната порта. Скочи на оградата и затанцува по нея като въжеиграч, а когато му омръзна, спусна се на земята и се втурна към входната врата.

Беше заключена.

Той посегна към месинговото чукче, но се спря.

Не, не и днес.

Пак се затича назад и прескочи още една ограда, като си пееше и тананикаше. Беше почти под прозореца на детската стая, когато чу телефонен звън. Огледа се и се чудеше откъде идва. Установи, че идва изпод краката му. Коленичи, разрови снега и свежата пръст и извади собствения си калъф с телефона. Остави го да иззвъни още веднъж, после натисна копчето.