Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 374

Преди седмица Амалрик ме покани във вилата си. Прекарахме си страхотно, пихме вино и клюкарствахме, а Оумъри ни свиреше на лирата си. В градината цареше познатият прекрасен хаос от обрасли пътечки сред благоуханни цветя и овошки. С брат ми взехме виното и излязохме да се поразходим, стигнахме до простичкия каменен параклис на майка ни и приседнахме на скамейката до фонтана.

Амалрик ми зададе същия въпрос като теб, писарю — какво ще правя сега?

Засмях се.

— Мислех, че поне за теб компанията ми е достатъчна, братле — казах. — А ето че и ти надигаш глас заедно с глутницата, която ме обсажда. Защо не могат да оставят на мира войника, когато се прибере у дома? Не, трябва веднага да се хване на работа, да мисли за бъдещето. Боже опази, ако реши да помързелува малко. — Вдигнах чашата си. — За момента ми стига да се наслаждавам на виното. По възможност на припек и някой да ми пее. Какво лошо има в това?

Амалрик разбра намека ми и напълни отново чашата. После каза:

— Искат да възродят Маранонската гвардия.

Въздъхнах.

— Значи това било! Виж… магистратите вече ме помолиха да поема командването на новата гвардия. И аз им отказах възможно най-любезно.

Амалрик ме стрелна с момчешката си усмивка, която толкова обичам.

— А мен помолиха да ти окажа натиск, за да променяш решението си.

Поклатих глава.

— Кажи им, че си ме молил, докато не ти е изтръпнал езикът, но аз така и не съм се вразумила — предложих му. — Отговорът ми е не.

— Какво се е променило, Рейли? — попита той. — Преди Маранонската гвардия беше целият ти живот. От малка искаше да станеш войник и гвардията беше сбъднатата ти мечта.

Отпих от виното. После казах:

— Омръзна ми да водя млади жени на смърт. И така си имам предостатъчно призраци, които да ми правят компания. Повече не ми трябват.

— Значи окончателно си приключила с войниклъка?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах. — Но докато нищо не заплашва Ориса, едва ли ще хвана отново меча.

— Тогава какво искаш да правиш? — продължи да ме притиска той.

Незнайно защо очите ми се наляха със сълзи.

— Искам просто да ме оставят на мира — казах, като се мъчех да удържа сълзите.

Амалрик ме прегърна и прошепна:

— Това няма да стане, сестричке. Имаш нещастието да си най-големият жив герой на Ориса.

Прогоних самосъжалението и изтрих ядно очите си.

— Имам също нещастието да не разбирам от нищо, освен от войниклък — казах.

— Не е вярно — възрази брат ми. — Ти си много повече от ръка, която върти меча. Знам го още откакто бях досадно хлапе, което обожаваше храбрата си сестра и постоянно й се вреше в краката.

Погледнах обраслия с мъх камък — маминия параклис. Сигурно съм търсила напътствие. Но не го получих. Не се появи образ от нищото. Не усетих ухание на сандалово дърво, не чух призрачен глас да ми шепне в ухото.

Нежен вятър довя мириса на реката. И с него дойде споменът за твърда корабна палуба, плющящи платна и игриво море, за миризмата на сол, усещането за студените пръски по кожата… и за хоризонта — закачлив като млада танцьорка в прозирни воали, която бяга навеки пред теб и те мами.