Читать «Кучетата на войната» онлайн - страница 5

Генералът спря поглед върху него за няколко секунди.

— Тази нощ изненадите не спират — каза той бавно. — Може би още не знаете, но половината от моите старши офицери и всички богаташи сега пресичат фронта, за да се предложат на враговете. Повечето от останалите ще ги последват още през този месец. Благодаря ви за предложението, мистър Шанън. Сбогом отново и късмет.

Той се обърна, изкачи се по стълбите и влезе в слабо осветения „Супер Констелейшън“. В този момент първият от четирите двигателя забоботи. Шанън се отдръпна и за последен път отдаде чест на човека, който година и половина се беше ползвал от услугите му.

— Дано и вие имате късмет — каза той по-скоро на себе си. — Ще ви потрябва.

Обърна се и се отправи към ДС–4, където го очакваха. Когато вратата се затвори, Ван Клеф задържа самолета на площадката с включени двигатели и се загледа през мрака в неясната форма на „Супер Констелейшън“, чийто провесен нос премина покрай неговата предница, насочи се по пистата и накрая се издигна. Фаровете и на двата самолета не бяха светнали, но през люка на своя „Дъглас“ холандецът успя да различи три от крилете на „Констелейшън“. Те изчезнаха над палмите в южна посока и потънаха в гостоприемните облаци. Едва тогава той отпусна ДС–4 с неговия хленчещ и скимтящ товар и го насочи към точката за излитане.

Измина почти час, преди Ван Клеф да нареди на помощник-пилота да включи осветлението в кабината. Един час, през който се лашкаха от един облачен масив към друг, изскачаха от пелената и профучаваха през ниски слоеве от кълбести образувания, за да се скрият отново в някой по-гъст облак. През цялото време се опитваха да избягнат възможността да бъдат съзрени сред осветената от луната бяла равнина от някой бродещ МИГ. Едва когато се увери, че лети над открито море, а крайбрежието е на много мили зад опашката му, Ван Клеф позволи да се пусне осветлението.

Светлината разкри зад гърба му зловеща картина, която би могла да излезе изпод четката на Доре в момент на мрачно настроение. Подът на самолета беше покрит с мокри изпоцапани одеяла, в които допреди час бе увито съдържанието на вързопите. Това съдържание сега се гърчеше в две редици по двата края на товарното отделение. Четиридесет дечица — сбръчкани, съсухрени, деформирани от недояждане. Сестра Мери Джоузеф се надигна иззад вратата на кабината и тръгна между малките несретници. Върху челото на всеки от тях, малко под линията на косата, придобила от анемията охравочервеникав оттенък, беше залепена лепенка. На лепенките с химикал беше изписана необходимата информация за хората от сиропиталището край Либървил. Име и номер, но не и чин. На неудачниците не се дават чинове.

В опашката на самолета петимата наемници примигваха срещу светлината и оглеждаха другите пътници. През последните месеци неведнъж бяха виждали тази гледка. Всичките изпитваха известно отвращение, но никой не го показваше. В края на краищата човек свиква с всичко. В Конго, Йемен, Катанга, Судан. Все същата история, все същите деца. И нищо не можеше да се направи. С тези мисли в главата те извадиха цигарите си.