Читать «Кучетата на войната» онлайн - страница 17

Всичко, което виждаше около себе си, му казваше: „Калай.“ Той обиколи цялата планина още три пъти и наблюденията му потвърдиха разсеяното отлагане. Белите жилки присъстваха навсякъде в тъмносивата скала. Издълба дупки с чук и длето навътре в скалата и видя същата картина. Няколко пъти му се стори, че съзира в кварца тъмни петънца, потвърждаващи наличието на калай.

След това започна да дълбае сериозно, като маркираше находките си на всеки етап. Събра проби от чисто белите кварцови жилки и за да се подсигури, взе проби и от основната скала — скалата между вените. Три месеца след като навлезе в девствената гора на изток от планината, той приключи. Събра нови 750 килограма скална маса, които щеше да отнесе със себе си до крайбрежието. На всеки три дни порции от този тон и половина скала и алувиални проби се пренасяха от неговия работен лагер до базовия лагер, където той сега се излежаваше в очакване на утрото. Всички проби бяха подредени в конуси и покрити с мушама.

След закуска носачите, с които се бе договорил за заплащането още предния ден, щяха да дойдат от селото, за да занесат трофеите му до пътеката, наричана път, която свързваше вътрешността с крайбрежието. Там, в едно крайпътно село, го чакаше неговият двутонен камион, спрян от движение поради липсата на ключа и дистрибутора, които се намираха в раницата на Джек. Камионът би трябвало да е още в изправност, ако местните жители не бяха го нацепили на парчета. Мълруни бе платил на вожда достатъчно, за да го пази. С двайсет носачи отпред, които да дърпат клатушкащия се камион по наклоните и да го измъкват от ямите, той щеше да пристигне в столицата с товара от проби за три дни. След телеграмата до Лондон щеше да му се наложи да изчака няколко дни, докато дойде да го прибере чартърният кораб на компанията. Искаше му се да завие на север по крайбрежната магистрала, да измине стоте мили до съседната република, където имаше подходящо летище, и да изпрати пробите по въздуха. Но в договора между „МанКон“ и зангарското правителство бе записано, че трябва да върне товара си в столицата.

Джек Мълруни се надигна от походното си легло, отметна настрани мрежата и изрева на готвача:

— Хей, Дингалинг, какво стана с това проклето кафе?

Готвачът от племето винду, който разбра единствено думата „кафе“, се ухили, както си беше до огъня, и махна доволно с ръка.

Мълруни тръгна през поляната към брезентовия умивалник и започна да се чеше, понеже комарите нападнаха потното му тяло.

— Проклета Африка — измърмори той, докато си обливаше лицето.

Беше убеден, че е открил както наносен калай, така и скала със съдържание на калай. Оставаше само въпросът колко калай има в тон скала. Като се вземе предвид, че калаят върви по около 3 300 долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до крайбрежието чрез теснолинейка, чието изграждане би започнало от нула. Мястото наистина си беше затънтено и недостъпно. Както обикновено, предстоеше всичко добре да се обмисли, да се приеме или да се отхвърли на базата на изчисления, свързани с лири, шилинги и пенита. Така вървяха нещата на този свят. Той шляпна още един комар на ръката си и навлече фланелката.