Читать «Кучетата на войната» онлайн - страница 14

Последната му задача отговаряше изцяло на тези условия. От три месеца търсеше находища в подножието на една планинска верига, наречена Кристалната планина, която се намираше във вътрешността на Република Зангаро — малка територия на западноафриканското крайбрежие.

Бяха му казали къде да съсредоточи проучванията си — в района на самата Кристална планина. Веригата от големи масиви и върхове със заоблени била, високи между 1 000 и 1 500 метра, пресичаше републиката от единия край до другия, успоредно на крайбрежието и на четиридесет мили навътре от него. Планината разделяше крайбрежната равнина от вътрешността на страната. Веригата беше прекъсната само на едно място и през този проход минаваше единственият път. Това беше тесен черен път, изпечен като бетон през лятото и мек като блато през зимата. Отвъд планината живееше племето винду, чийто стадий на развитие отговаряше на желязната ера, ако не се вземе под внимание фактът, че използваха дървени оръдия на труда. Джек беше обиколил доста диви места, но се кълнеше, че никога не е виждал нищо по-назадничаво от вътрешността на Зангаро.

От обратната страна на веригата се намираше масивът, който бе дал името си на цялата планина. Преди четиридесет години някакъв самотен мисионер проникнал навътре в планината, отклонил се на юг, тръгнал по прохода и след двайсет мили съзрял едно възвишение, отделено от останалите. Предната нощ се излял пороен дъжд, един от многото, които довеждат годишната сума на валежите до 300 инча през петте дъждовни месеца. Когато свещеникът погледнал към планината, му се сторило, че тя блести под утринното слънце, и я нарекъл Кристалната планина. Отбелязал името в своя дневник. След два дни го пречукали и го изяли. Дневникът бил открит след година от патрул на колониалната армия. Служел за талисман на хората от едно местно село. Войниците изпълнили дълга си и опустошили селото, а после се върнали на крайбрежието и предали дневника на мисионерското общество. Така името, което свещеникът дал на масива, останало, макар че всичко друго, сътворено от него за този неблагодарен свят, било забравено.

Онова, което мисионерът видял на утринната светлина, не било кристал, а хиляди поточета, изпълнени с водата на нощния дъжд, които се спускали по склона на планината. Дъжд се стичал и по другите склонове, но не се виждал под гъстата растителност, която, гледана отдалеч, прилича на дебело зелено одеяло, а когато човек навлезе в нея, се оказва ад, наситен с изпарения. Онова възвишение блестяло със своите хиляди ручейчета, растителността по неговите склонове била значително по-рядка. На свещеника, а и на десетина други бели, които не били виждали масива, не им минало през ум да се попитат защо е така.